Гласът ѝ загуби от силата си, започна да гасне.
Лицето на Маги придоби мрачно изражение. Тя се взираше в плочките. Вик също насочи погледа си натам. Едва успя да прочете изписаното, преди Маги да се пресегне и да разбута плочките.
ХЛАПЕТО МОЖЕ ДА НАМЕРИ ПРИЗРАКА
— Какво означава това? Какъв е този призрак?
Маги изгледа Вик уплашено и в същото време някак извинително.
— О! — възкликна Маги.
— Загубила ли си нещо?
— Не.
— Обаче искаш да намеря нещо? Какво е то? Мога да ти помогна.
— Не, не. Вик, искам да ми обещаеш, че няма да тръгнеш да го търсиш.
— Някакъв човек?
— Проблемът е сериозен. Най-сериозният, който можеш да си представиш. На колко си? Дванайсет?
— Почти тринайсет.
— Добре. О-о-о… — Маги се запъна, не можеше да продължи. Пое си дълбоко въздух и прехапа долната си устна. Толкова дълбоко заби зъбите си в нея, че Вик едва не изпищя. Маги издиша и заговори, без изобщо да заеква. — Обещай!
— Ама защо твоят скрабъл държи да знаеш, че мога да намеря този човек? Защо каза това?
Маги поклати глава.
— Не, не става така. Плочките не искат нищо, както ножът не иска нищо. С помощта на плочките достигам до недосегаеми факти, все едно използваш ножче, за да отвориш писмо. А това… това е като да получиш писмо от Юнабомбър8. Като да се взривиш сам.
Маги засмука долната си устна и прокара езика си над нея.
— Ама защо да не трябва да го намеря? Самата ти спомена, че вероятно съм тук, за да ми кажат нещо плочките. Защо ще повдигат въпроса за този човек, Призрака, щом не бива да го търся?
Преди Маги да отговори, Вик се приведе напред и притисна с длан лявото си око. Въображаемите щипци стискаха толкова силно, че окото сякаш щеше да се пукне като презряло гроздово зърно. Изстена, не можа да се въздържи.
— Не изглеждаш добре. Какво ти е?
— Окото ми. Започва да ме боли, когато мина по моста. Може би причината е в това, че се застоях при теб. „Екскурзиите“ ми обикновено са кратки.
Като че ли разговорите не се отразяваха добре на окото на Вик и устната на Маги.
Маги каза:
— Момичето, за което ти споменах… когато започнало да ползва количката, било здраво. Количката била на баба му, а то просто обичало да си играе с нея. Обаче ако останело твърде дълго време на Кривата алея, краката му се схващали. Когато се срещнах с него, беше парализирано от кръста надолу. Прилагането на дарбата се заплаща. Това, че караш моста да стои на място, вероятно в момента ти се отразява. Трябва да използваш моста п-п-п-естеливо.
Вик попита:
— Плочките какво ти причиняват?
— Ще ти издам една тайна. Преди не з-з-з-аеквах!
Тя изви в усмивка окървавените си устни. На Вик ѝ отне секунда да схване, че този път Маги заеква нарочно.
— Хайде — каза Маги, — трябва да се връщаш. Ако се застоим тук, главата ти ще експлодира.
— Тогава ми разкажи за Призрака, че току-виж бюрото ти се напръскало с мозък. Няма да си тръгна, докато не ми разкажеш.
Маги отвори чекмеджето, прибра в него играта и с ненужно голяма сила го тласна навътре. Когато заговори, в гласа ѝ вече нямаше дори следа от доброжелателност.
— Не бъди такова…
Поколеба се. Или не можеше да избере точната дума, или я бе избрала, но не искаше да я каже.
— Хлапе? — предположи Вик. — Прякорът вече ми пасва по-добре, а?
Маги издиша бавно въздуха в дробовете си, ноздрите ѝ потрепваха.
— Не се шегувам, Вик. Трябва да стоиш далече от Призрака. Не всички, които притежават нашата дарба, са добри. За Призрака знам само, че е стар и има стара кола. Колата е неговото острие. Само че използва това негово острие, за да реже гърла. Извежда деца на разходка с колата и им прави нещо. Използва ги като вампир, за да се поддържа жив. Закарва ги в собствената си проекция, лошо място от сънищата му, и ги оставя там. Когато слязат от колата, те вече не са деца. Дори не са човеци. Те са същества, които могат да живеят единствено в студеното п-п-п-пространство на въображението на Призрака.
— Откъде знаеш това?
— Плочките. Те започнаха да ми разказват за Призрака преди няколко години, след като той отвлече едно момиче от Лос Анджелис. Тогава действаше на Западния бряг, но нещата се промениха и той насочи вниманието си на изток. Ч-ч-ч-увала ли си за русначето, което изчезна в Бостън? Беше преди няколко седмици. Изпари се заедно с майка си.
Вик беше чула за това. В нейния град тази новина бе водеща в продължение на няколко дена. Майка ѝ гледаше всички репортажи, омагьосана сякаш от ужаса. Изчезналото момиче беше на годините на Вик, тъмнокосо, кокалесто, с несигурна, но приятна усмивка. Тромава сладурана. „Как мислиш, дали е мъртва?“ — бе попитала майката на Вик съпруга си, а Крис Маккуин бе отговорил: „Ако е извадила късмет, е“.
8
Теодор Джон Казински, познат като Юнабомбър, е американски математик, анархист, примитивист и социален критик, който извършва поредица от атентати с писма бомби в продължение на 20 години, при които убива трима и ранява двайсет и трима души. — Б.пр.