— Благодаря ти, Маги. За всичко.
— Нали затова съм тук. Аз, изворът на знания. Заповядай пак, ако искаш да бъдеш н-н-н-апръскана с мъдрост.
Вик кимна отново, съмняваше се, че би могла да каже още нещо. Звукът на собствения ѝ глас заплашваше да пръсне главата ѝ, както дамско токче пръсва оставена на земята електрическа крушка. Протегна ръка и се ръкува с Маги.
Вик се приведе напред, завъртя педалите и се спусна в мрака, бълващ унищожителен статичен шум.
Хейврил, Масачузетс
Следващото нещо, което си спомняше, бе, че върви нагоре по хълма в гората край улица „Питман“. Наболяваше я коремът, а лицето ѝ сякаш гореше. Излезе от гората и закрачи с неуверена крачка към двора.
Не виждаше с лявото си око. Имаше чувството, че някой го е извадил с лъжица. Бузата ѝ лепнеше, изглежда, окото ѝ наистина се бе пукнало като гроздово зърно и се бе стекло надолу.
Вик се блъсна в една от люлките и ръждясалите вериги затракаха.
Баща ѝ бе изкарал харлито на алеята и го бършеше с кърпа. Когато чу тракането на люлката, вдигна глава. Захвърли кърпата и отвори уста, готов да закрещи.
— Олеле! Вик, добре ли си! Какво е станало?
— Бях с колелото — каза, сякаш това обясняваше всичко.
— Къде е то? — попита той и погледна зад нея.
Очевидно очакваше да го види захвърлено на двора.
Чак тогава Вик осъзна, че не бута ралея. Нямаше представа какво е станало с него. Спомняше си, че се блъсна в стената на моста, когато бе на половината път, и падна от колелото. Прилепите се разпищяха в тъмното и захвърчаха, после започнаха да се удрят в нея с меките си, подобни на парчета филц тела. Тя се разтрепери неконтролируемо.
— Събориха ме — каза тя.
— Съборили са те? Някой те е блъснал с колата си? — Крис Маккуин я взе в прегръдките си. — Мили боже! Вик, цялата си в кръв! Лин!
Тогава стана както предишните пъти. Баща ѝ я вдигна и я понесе към стаята ѝ, а майка ѝ се спусна към тях, после изтича да донесе вода и парацетамол.
Само че не беше както предишните пъти, защото Вик бе в делириум двайсет и четири часа, а температурата ѝ достигна четиресет градуса. Навестяваше я Дейвид Хаселхоф, който имаше дребни монети върху очите и носеше черни кожени ръкавици. Хващаше я за краката и се опитваше да я извлече от къщата и да я вкара в колата си, която обаче не беше черен понтиак. Тя се съпротивляваше, пищеше и го удряше, а той говореше с гласа на баща ѝ, твърдейки, че всичко е наред, че трябва да спи, че не бива да се тревожи и че я обича. Но лицето му излъчваше омраза. Двигателят на колата работеше и тя осъзна, че това е Призрака.
От време на време осъзнаваше, че крещи, искайки си колелото.
— Къде е моят ралей? — викаше тя, докато някой я държеше за раменете. — Къде е? Трябва ми! Трябва ми! Не мога да намирам нищо без моя велосипед!
А някой я целуваше по лицето и шъткаше. Някой плачеше. Изглежда, майка ѝ.
Тя се напика в леглото. Няколко пъти.
На втория ден след прибирането си вкъщи тя излезе гола на двора и в продължение на пет минути търси велосипеда си, докато господин Де Зут, старецът, живеещ в къщата отсреща, не я забеляза и не изтича да я завие с одеяло. После той я занесе вкъщи. От дълго време тя не му бе ходила на гости, за да му помага в оцветяването на тенекиените войничета и да слуша стари записи. Напоследък тя гледаше на него като на смахнат дърт нацист и интригант — веднъж той извика полиция, защото Крис и Линда се караха шумно. Сега обаче тя си спомни, че го харесва, че харесва миризмата на прясно сварено кафе и странния му австрийски акцент. Веднъж той я похвали, че се справя добре с оцветяването. Каза ѝ, че може да стане художничка.
— Прилепите вече са се разшавали — довери с потаен глас Вик на Де Зут, докато той я слагаше в ръцете на майка ѝ. — Горкичките. Мисля, че някои от тях са излетели от моста и не могат да се приберат.
Тя спа през деня, а половината нощ будува. Сърцето ѝ биеше учестено, бяха я налегнали абсурдни тревоги. Когато покрай къщата минеше кола и фаровете осветяха тавана, притискаше кокалчетата на юмруците си към устата в опит да спре надигащия се вик. Звукът на затръшваща се врата на кола ѝ се струваше по-ужасен от изстрел.
На третата нощ излезе от състоянието си на променлива амнезия и чу, че родителите ѝ разговарят в съседната стая.
— Когато ѝ кажа, че не съм го намерил, тя ще се натъжи, Обичаше този велосипед — подхвърли баща ѝ.
— Хубаво, че с него е приключено — каза майка ѝ. — От цялата тази работа най-доброто е, че тя няма повече да го кара.