Баща ѝ се изсмя с дрезгав глас.
— Много си мила.
— Чу ли какви неща говореше, когато се прибра вкъщи? За карането към смъртта? Според мен точно това става в ума ѝ, когато е болна. Отдалечава се с велосипеда си от нас… кара към… рая, задгробния живот, знам ли и аз накъде. Изкара ми акъла с онези приказки, Крис. Да не съм видяла повече онова противно колело!
Баща ѝ помълча, после отвърна:
— Все пак смятам, че трябваше да подадем оплакване за пътнотранспортно произшествие.
— Такава треска не се получава от блъскане от кола.
— Значи вече е била болна. Ти каза, че си е легнала рано предната вечер. Че е била бледа. Може би проблемът е в това. Заради треската е кривнала и я е блъснал автомобил. Никога няма да забравя как изглеждаше, когато излезе на алеята. От едното ѝ око течеше кръв, сякаш плачеше.
Гласът му заглъхна. Когато заговори отново, в тона му се усещаше заплаха и раздразнение.
— Просто не мога да разбера защо имаше лепенка на коляното.
Чу се бърборене от телевизора. После майка ѝ каза:
— Ще ѝ вземем десетскоростен. Бездруго се нуждае от нов велосипед.
— Ще е розов — промърмори Вик на себе си. — По всичко личи, че ще ми купи розов.
Вик започваше да осъзнава, че загубата на ралея е краят на нещо чудесно; че е прекалила и е загубила най-хубавото в живота си. Той бе нейното острие и изглежда, че новият велосипед нямаше да може да пробива дупки в реалността и да я отвежда до Прекия път.
Вик плъзна ръката си между матрака и стената, бръкна под леглото и извади обеците и сгънатия лист хартия. Когато се прибра вкъщи, беше с акъла си дотолкова, че да се сети да ги скрие.
С нетипичен за тринайсетгодишно момиче проблясък на психологическо прозрение Вик осъзна, че не след дълго ще гледа на минаванията по моста като на обикновени фантазии на дете с развинтено въображение. Нещата, които бяха реални — Маги Лей, Пит от ресторанта „При Тери“, намирането на Господин Пентак в залата за боулинг — в крайна сметка ще започнат да приличат на сънища. Без велосипед, който от време на време да я отвежда по Прекия път, щеше да е невъзможно да поддържа убеждението си, че съществува мост, способен ту да се появява, ту да изчезва. При липсата на ралея, единственото доказателство за преминаванията бяха обеците и листът с поема на Джерард Менли Хопкинс.
Обеците казваха FU. Пет точки.
— Защо не можеш да дойдеш с нас на езерото? — чу се през стената гласът на майката на Вик. В него имаше фалцетна нотка. Линда и Крис обсъждаха варианта да се махнат от града през лятото. След разболяването на Вик Линда много настояваше за това. — Какво ще правиш тук?
— Имам си работа. Ако искаш да прекарам три седмици край езерото Уинипесоки, приготви се да спиш в палатка. На проклетото място човек трябва да разполага с хиляда и осемстотин долара на месец.
— Да не мислиш, че ще е почивка, ако бъда три седмици сама с Вик? Три седмици само двете, а ти ще стоиш тук, работейки три дена в седмицата. На практика ще правиш каквото си искаш; когато звънна в работата ти, хората ми казват, че си излязъл с инспектора. Двамата трябва да сте проучили всеки квадратен сантиметър от Нова Англия.
Баща ѝ отговори нещо с нисък, злобен тон, после увеличи звука на телевизора толкова много, че дори Де Зут отсреща вероятно го чуваха. Някой затръшна врата, чак чашите в кухнята издрънчаха.
Вик сложи новите си обеци и разгъна листа с поемата, която изобщо не разбираше, но въпреки това я харесваше. Прочете я на светлината, идеща иззад открехнатата врата. Повтаряше шепнешком строфите, сякаш това бе някаква молитва — май наистина бе молитва — и скоро мислите ѝ оставиха далече назад скандала на родителите ѝ.