Зачуди се дали да не отскочи до мола, но не ѝ се щеше да разсмива продавачките на щандовете за храни. Не беше в настроение да се среща с познати хора, нито да слуша мъдри съвети. Нямаше цел или посока, знаеше само, че си търси белята. Беше убедена, че ако обикаля достатъчно дълго, ще я намери.
Ако питаха майка ѝ, Вик най-вероятно вече бе намерила белята и лежеше нейде мъртва, разсъблечена. Вик бе доволна, че е породила в главата ѝ такива мисли. Съжаляваше, че тази вечер забавлението ще приключи и майка ѝ ще разбере, че тя е жива. Прииска ѝ се Линда никога да не узнае какво ѝ се е случило; да изчезне от собствения си живот; да замине някъде и никога повече да не се върне. Колко хубаво би било родителите ѝ да не знаят дали е жива, или мъртва.
Изпитваше наслада при мисълта как те тъжат за нея, измъчвани от ужасни фантазии относно това, което ѝ се е случило. Те ще си представят как трепери на студа, а после се качва на първата кола, спряла да я вземе. Ще се чудят дали все още е жива, затворена в багажника на стара кола (без да го осъзнава, Вик определяше колата като стара, от неизвестна марка и модел). И те никога нямаше да разберат колко дълго я е държал в плен старецът (Вик реши, че той е стар, защото колата е стара), нито какво ѝ е сторил и къде е скрил тялото ѝ. Щеше да е по-ужасно от това те самите да са мъртви, защото вероятно ужасен човек я бе затворил в ужасно място, за да се гаври с нея по ужасен начин.
Вик вече караше по широкия черен път, водещ към река Меримак. Под гумите пукаха жълъди. Чу шума на водите, които бушуваха в каменистото корито. Това бяха едни от най-прекрасните звуци на света и тя вдигна глава, за да се наслади на гледката, но Прекият път се бе изпречил пред очите ѝ.
Вик натисна спирачките и ралеят плавно спря.
Мостът изглеждаше по-порутен отпреди, бе наклонен надясно и сякаш някой силен порив на вятъра можеше да го събори. Разкривеният вход бе обрасъл с бръшлян. Усещаше се миризма на прилепи. В далечния край се мержелееше светло петно.
Побиха я хладни тръпки, но в същото време изпита необяснимо удоволствие. Стигна до извода, че не е наред с главата. Досега не ѝ се бе случвало да халюцинира след употреба на екстази. Предположи, че за всяко нещо си има първи път.
Мостът я чакаше да тръгне към него. Когато тръгна, разбра, че ще пропадне в нищото. Хората щяха да я запомнят като надрусаната патка, която скочила в реката с велосипед и си счупила врата. Не се уплаши от тази перспектива. По-добре това, отколкото да бъде отвлечена и затрита от перверзен дъртак (Призрака).
В същото време, въпреки че осъзнаваше, че мостът не е там, ѝ се прииска да види какво има от другата страна този път. Вик настъпи педалите и се приближи още. Стигна до ръба, където дървената рамка лягаше върху пръстта.
На вътрешната стена отляво със зелен спрей бяха изписани три думи.
Къща на шейна
1996 г.
Хейврил, Масачузетс
Вик се наведе, взе един камък и го метна към моста. Камъкът издумка върху дървената повърхност и отскочи. Нещо зашумоли горе. Прилепите.
Тази халюцинация изглеждаше доста реална. Да не би и камъкът да е въображаем?
Можеше да изпробва моста по два начина. Като се придвижеше с половин метър напред и предната гума стъпеше вътре. Ако беше въображаем, щеше да успее навреме да отскочи назад, избягвайки падането.
Другият вариант бе просто да подкара велосипеда. Можеше да затвори очи и да остави ралея да я отведе оттатък.
Беше на седемнайсет и не изпитваше страх, освен това ѝ харесваше шумоленето на вятъра във виещия се около входа бръшлян. Настъпи педалите. Чу как гумите трополят по дъските. Нямаше усещането, че пропада към леденостудените води на Меримак. Статичният шум се засилваше. Лявото ѝ око запулсира болезнено.
Плъзгаше се през добре познатия мрак, а бурята от статичен шум хвърляше отблясъци през процепите между дъските. Когато измина една трета от пътя, видя отсреща неприветлива бяла сграда с пристроен към нея гараж. Къщата на шейна, каквото и да означаваше това.
Наименованието не ѝ говореше нищо, а и не бе нужно. Някак си обаче разбра към какво се приближава, макар че нямаше представа за местоположението му.
Тя си бе търсила белята, а Прекият път досега не я бе подвеждал.
От другата страна на моста
Насекомите в храсталаците издаваха стържещ звук. В Ню Хемпшир пролетта бе неприятно студена, но тук — където и да бе това тук — бе топло и ветровито. С периферното си зрение Вик мярна ярки проблясвания сред дърветата, но за момента не им обърна внимание.