Вътре бе пет градуса по-хладно, а между подовите дъски имаше процепи, през които се виждаше набраздената от вятъра водна повърхност. През дупките в покрива от импрегнирана хартия минаваха колони от златна светлина, в които танцуваха прашинки. В мрака кряскаха прилепи.
Вик се бе задъхала, докато вървеше по дългия сенчест тунел, който прехвърляше не само реката, но и самата смърт. Беше на девет и вярваше, че е по-бърза от всичко, дори от срутващ се мост. Вярата ѝ понамаля, когато запристъпва по старите, протрити, скърцащи дъски. Не бе направила десет стъпки, а цели двайсет. Обаче при първото шумно изпукване побягна назад като изплашено зайче и се промуши под телетата ограда; сърцето ѝ биеше толкова бързо, че чак не ѝ достигаше въздух.
Сега тя прекоси с колелото си задния двор и се спусна надолу по хълма, минавайки през коренища и камънаци. Влезе в гората. Откъсна се от дома и навлезе в една от нейните патентовани измислици за Рицаря ездач.
Намираха се в черната кола и се плъзгаха елегантно покрай дърветата, докато летният ден преминаваше в лимонен здрач. Мисията им бе да намерят микрочип, съдържащ информация за местоположението на всички ракетни силози в Америка. Той бе скрит в гривната на майка ѝ, по-точно в пеперудата — на външен вид изглеждаше като диамант. Наемниците го бяха докопали и смятаха да го продадат на търг. На онзи, който даде най-много пари — Иран, руснаците, дори Канада. Вик и героят на Хаселхоф — Майкъл Найт — приближаваха скривалището им по заобиколен път. Майкъл настояваше Вик да му обещае, че няма да поема излишни рискове и че няма да се държи като неразумно хлапе, а тя се усмихна подигравателно и забели очи. Но и двамата бяха наясно, че в един момент сюжетът ще наложи тя да се държи като неразумно хлапе и да изложи и двамата на опасност, което щеше да ги принуди да предприемат отчаяни мерки, за да се спасят от лошите.
Само че този сюжет не бе достатъчно удовлетворителен. Първо, тя не се намираше в кола. Тя подскачаше с велосипеда си над коренищата, въртейки педалите толкова бързо, че комарите и мухите нямаха шанс да я достигнат. Освен това този път не можеше да се отпусне и да се размечтае. Онези тежки думи не излизаха от главата ѝ: „Боже! Колко прецакан отвътре човек си ти“. Изведнъж стомахът ѝ се сви при мисълта, че когато се прибере вкъщи, баща ѝ ще си е отишъл. Хлапето наведе глава и започна да върти педалите още по-бясно, само така можеше да остави тази ужасна идея зад себе си.
След това си представи, че не е на своя велосипед, а на бащиния харли. Държеше се за баща си с две ръце, носеше каската, която той ѝ бе купил — голямата черна каска, приличаща на част от космонавтски костюм. Връщаха се на езерото Уинипесоки, за да вземат гривната на майка ѝ. Смятаха да я изненадат приятно. Майка ѝ щеше да се разкрещи от радост, когато видеше гривната в ръката на баща ѝ, а той щеше да се усмихне, да прегърне Линда Маккуин през кръста и да я целуне по бузата. И кавгата щеше да бъде забравена.
Хлапето се плъзгаше през потрепващите слънчеви лъчи, под надвисналите клони. Вече бе близо до магистрала 495 — чуваше рева на осемнайсетколесни камиони, преминаващи на ниска предавка, бръмченето на автомобили и, да, бръмченето на мотоциклет, придвижващ се на юг.
Когато затвори очи, се озова на магистралата. Наслаждаваше се на усещането за безтегловност при накланянето на мотора на завоите. Не обърна внимание, че в представите си е сама на седалката, голямо момиче, което може да кара само.
Щеше да ги накара да замлъкнат. Щеше да намери гривната, да я занесе вкъщи и да я хвърли на леглото на родителите си, а после да си излезе, без да обели и дума. Те щяха да се взират смутено един в друг. Но си представяше предимно мотора, стремителното поглъщане на километрите, докато последната дневна светлина напускаше небето.
Тя се измъкна от миришещия на борова смола мрак и излезе на широкия черен път, който водеше към моста. Местните го знаеха като Прекия път.
Когато се приближи до моста, видя, че оградата е паднала. Телената мрежа бе смъкната от коловете и лежеше в калта. Входът, широк колкото да може да мине една кола, бе покрит с бръшлян, който се поклащаше леко от полъхващия откъм реката вятър. Вътре почваше правоъгълен тунел, който водеше към един невероятно ярък квадрат, сякаш от другата страна имаше ниви златна пшеница или истинско злато.
Тя намали скоростта за момент. Беше в нещо като колоездачен транс, толкова вглъбена, че без да му мисли много, реши да продължи през падналата мрежа, към мрака вътре. Да спре сега, би означавало да признае, че се страхува, а тя не можеше да си го позволи. Освен това имаше вяра в скоростта. Ако дъските почнеха да се трошат под тежестта ѝ, тя просто щеше да продължи напред, подминавайки изгнилите места, преди те да са пропаднали. Ако вътре имаше някой — например скитник, който иска да посегне на малко момиче — тя щеше да го подмине, преди той да е разбрал какво става.