— Сигурна ли си, че не искаш нещо студено за пийване? — попита Пит.
— Благодаря, но на обяд пих много млечен шейк тук.
— И да си пила млечен шейк, не е било тук — рече мъжът и се ухили. — „Макдоналдс“ може би. Тук имаме само фрапе.
— Трябва да тръгвам.
Тя се обърна и закрачи към вратата. Усещаше, че изгорелият от слънцето Пит я гледа с тревога, и му бе признателна за съпричастността. Смяташе, че е добър човек, въпреки че миришеше и нямаше добри маниери, от типа хора, които биха се разтревожили при вида на измъчено момиченце, което е само в Хемптън Бийч. Обаче не смееше да му каже нищо повече. Потта студенееше по слепоочията ѝ и горната ѝ устна, с мъка успяваше да обуздае тремора в краката си. Лявото ѝ око отново запулсира. Този път по-настойчиво. Убеждението, че си въобразява, че е в „При Тери“ и просто сънува ярък сън, отслабваше и се изплъзваше, както би се изплъзнала хлъзгава жаба, ако опиташ да я задържиш.
Вик излезе навън и мина с бърза крачка по нагорещения бетон, покрай наклонените на една страна мотоциклети. Отвори вратата в дървената ограда и стъпи на алеята зад „При Тери“.
Мостът не се бе преместил. Стените му почти опираха в сградите отстрани. Изпитваше болка, докато гледаше към него. В лявото око.
До един от контейнерите стоеше човек, работещ в кухнята — готвач или мияч на чинии. Престилката му бе мазна, с петна от кръв. Клиентите, видели тази престилка, вероятно биха се отказали да обядват в „При Тери“. Беше дребен мъж, небръснат, с татуирани предмишници, по които минаваха изпъкнали вени. Гледаше моста възмутено, но и със страх в очите.
— Шибана работа — измърмори той, после изгледа объркано Вик. — Виждаш ли това там, хлапе? Да му се не… Що за чудо е?
— Моят мост. Не се тревожи, ще го взема с мен — отвърна Вик.
Самата тя не разбираше какво има предвид с тези думи.
Хвана велосипеда си за кормилото, завъртя го и го забута към моста. Затича се и се метна на седалката.
Предното колело изтрополи върху дъските и тя се гмурна в съскащия мрак.
Звукът, онова идиотско пращене, се засили, когато велосипедът се понесе по моста. На идване бе сметнала, че чува реката отдолу, но не бе така. В стените имаше дълги пукнатини, чак сега ги забеляза. Зад тях проблясваше бяло сияние, сякаш там някъде работеше огромен телевизор, включен на канал, по който не се предава нищо. Буря бушуваше зад разкривения, грохнал мост, буря от светлина. Тя усещаше как мостът се поклаща леко, докато халата напира срещу стените.
Затвори очи, не искаше да вижда нищо. Надигна се от седалката и започна да върти педалите права. Отново наблегна на импровизираната си молитва — още малко, още малко — но бе твърде задъхана и замаяна, за да продължи да реди думите. В момента съществуваха само дъхът ѝ и беснеещото пращене, онзи безкраен водопад от звуци, който набираше сила, достигайки влудяващ интензитет, и на нея вече ѝ се искаше да му изкрещи да спре; думата напираше към устните ѝ — спри, спри — дробовете ѝ събираха въздух за вик и точно тогава гумите на велосипеда стъпиха обратно.
Хейврил, Масачузетс
Пращенето прекъсна с меко електрическо изпукване, сякаш досега бе слушала голямо радио и Бог изведнъж бе изтръгнал кабела. Усещаше това специфично изпукване в главата си, по-точно в лявото си слепоочие — малка, но остра експлозия.
Още преди да отвори очи, разбра, че си е у дома, всъщност не у дома, а в своята гора. Разбра, че е там, по миризмата на боровете и качеството на въздуха, по усещането за хладина и чистота, което свързваше с река Меримак. Чуваше реката, нейното далечно, успокоително клокочене, което по нищо не приличаше на онова пращене.
Отвори очи, вдигна главата си и я тръсна, за да отмести кичурите коса от лицето си. Залязващото слънце примигваше ярко през листата на неравни интервали. Намали скоростта, дръпна спирачките и стъпи с един крак на земята.
Вик извърна глава назад, за да погледне за последно моста към Хемптън Бийч. Чудеше се дали ще успее да види готвача с мръсната престилка.
Нямаше как да го види, защото Прекият път бе изчезнал. Там, където преди бе входът, се издигаха перила. Зад тях имаше стръмен, буренясал склон, в дъното на който се виеха сините води на реката.
Три очукани бетонни пилона, чиито горни краища приличаха на скоби, стърчаха от разпенената повърхност. Нищо друго не бе останало от Прекия път.
Вик бе озадачена. Току-що бе минала по моста, бе усетила миризмата на старо, гниещо, напечено от слънцето дърво и тази на пикня на прилепи, бе чула как дъските тракат под гумите.