Лявото ѝ око пулсираше. Затвори го и го потърка с длан; когато го отвори, за момент ѝ се стори, че Прекият път все още е там. Видя, по-скоро ѝ се стори, че видя, бели отблясъци под формата на мост, които се простираха до отсрещния бряг.
Но остатъчният образ изчезна, лявото ѝ око се насълзи, а тя бе прекалено уморена, за да продължи да размишлява какво е станало с моста. Никога не ѝ се бе случвало толкова силно да копнее да е вкъщи, в стаята си, в леглото си, под завивките си.
Седна на седалката и завъртя педалите, но бързо се отказа. Забута велосипеда с наведена глава и полюшваща се пред очите коса. Гривната висеше на потната ѝ китка. Тя сякаш не я забелязваше.
Вик прекара колелото по пожълтялата трева на задния двор и заобиколи катерушката, на която вече не си играеше. Веригата на люлката бе покрита с ръжда. Остави велосипеда на алеята и влезе в къщата. Искаше да отиде в спалнята си и да легне на леглото, за да си почине. Но когато чу тракане в кухнята, сви натам, за да види кой вдига шум.
Беше баща ѝ, стоеше с гръб към нея и държеше кутийка бира в едната си ръка. Другата му ръка бе в мивката, въртеше я така, че студената струя вода да облива кокалчетата му.
Вик нямаше представа колко време я е нямало. Часовникът на малката печка за сандвичи не можа да я ориентира. Постоянно мигаше на 12:00, все едно някой току-що го е занулил. Лампите бяха изгасени, бе хладно заради сенките на отиващия си ден.
— Тате — каза тя с немощен гласец, който ѝ се стори някак непознат, — колко е часът?
Той погледна печката и поклати леко глава.
— Проклет да съм, ако знам. Токът спря преди пет минути. Мисля, че цялата улица е без… — Той я стрелна с поглед, веждите му се повдигнаха въпросително. — Какво има? Добре ли си? — Спря водата и взе кърпа, с която да подсуши ръцете си. — Не ми изглеждаш добре.
Тя се засмя, но насила, защото хич не ѝ беше весело.
— И Пит така каза.
Гласът ѝ сякаш идеше отдалече, от отсрещния край на дълъг тунел.
— Кой Пит?
— Онзи от Хемптън Бийч.
— Вик?
— Добре съм. — Опита се да преглътне, но не можа. Беше ужасно жадна, макар че разбра това чак когато видя баща си да държи студена напитка в ръката си. Притвори очи и си представи запотена стъклена чаша, пълна със сок от розов грейпфрут. Имаше чувството, че всяка клетка от тялото ѝ копнее до болка за такова нещо. — Само съм жадна. Имаме ли някакъв сок?
— Съжалявам, Хлапе. Хладилникът е почти празен. Майка ти не е ходила до бакалията.
— Тя легна ли си?
— Не знам — отвърна той.
По тона му личеше, че не му пука дали си е легнала, или не.
— О — изпъшка Вик, после измъкна гривната от китката си и я сложи на кухненската маса. — Когато се появи, кажи ѝ, че съм намерила гривната.
Той затръшна вратата на хладилника и се огледа. Погледът му се стрелна към гривната, после към Вик.
— Къде…
— В колата. Между седалките.
Помещението притъмня, сякаш слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Вик се олюля.
Баща ѝ допря опакото на дланта си в лицето ѝ, все още държеше кутийката с бира. Беше си ожулил кокалчетата.
— Боже, ти гориш, Хлапе. Хей, Лин?
— Нищо ми няма — каза Вик. — Но смятам да си полегна.
Нямаше намерение да ляга точно тук и точно сега. Смяташе да се качи в стаята си и да се излегне под страхотния нов плакат на Дейвид Хаселхоф, но краката ѝ омекнаха и тя се свлече. Баща ѝ я подхвана, преди да е паднала на пода. Вдигна я с едната ръка под коленете, а другата зад гърба и я изнесе в коридора.
— Лин? — провикна се отново Крис Маккуин.
Линда излезе от спалнята. Притискаше ъгъла на устата си с влажна кърпа. Меката ѝ кестенява коса бе разрошена, а очите ѝ гледаха отнесено, сякаш току-що бе станала от сън. Погледът ѝ се проясни, когато видя, че съпругът ѝ носи Хлапето на ръце.
Пресрещна ги на вратата на стаята на Вик. Пресегна се и с тънките си пръсти приглади назад косата на дъщеря си, задържа дланта си върху челото ѝ. Ръката ѝ бе хладна и мека, докосването носеше както приятно, така и неприятно усещане. Родителите ѝ вече не бяха сърдити един на друг; ако знаеше, че за да ги сдобри, трябва да се разболее, Хлапето нямаше да си прави труда да минава по моста, за да търси гривната, а щеше просто да завре пръст в гърлото си.
— Какво е станало?
— Припадна — отвърна Крис.
— Не, не съм — настоя Хлапето.
— Сигурно има четиресет градуса температура и не може да стои на краката си, но продължава да спори — каза баща ѝ, очевидно силно впечатлен.
Майка ѝ свали кърпата, с която притискаше ъгълчето на устата си.