Клатейки глава, сякаш изумен от сенилността на дъртака пред себе си, Ларкин посегна към плочицата, но Темпър сграбчи дебелата му китка и стисна. Плочицата изтропа на масата.
Ларкин подскочи сякаш го бе ухапала змия. Устните му се свиха от изненада и болка. Стражите спряха да дишат. Ларкин се опита да отскубне ръката си. Тя не помръдна.
Тогава Темпър се усмихна на Ларкин и мъжът сигурно бе доловил нещо в тази усмивка, защото свободната му ръка се стрелна към кортика в пояса му. Острието на късия нож изхвърча нагоре, но другата ръка на Темпър се изстреля напред и обхвана китката на ръката, която го стискаше.
Задъханото хриптене на Ларкин изпълваше стаята. Острието се извиваше неумолимо на една страна, приближавайки се все повече и повече към ръката му. Разпъхтян и с лице, поруменяло от напъване, той скочи на крака, а пейката отхвръкна назад. Острието целуна ръката му и започна да снове по кожата над китката. През цялото време очите на Темпър бяха хванали в капан очите на Ларкин. Събра се кръв, която прокапа тихо по масата.
Темпър дръпна мъжа към себе си и прошепна в ухото му:
— Лазар щеше да те изкорми като прасе.
Ръце се обвиха около Темпър и започнаха да го дърпат. Стражите му крещяха, но Темпър не ги слушаше. Главата на Ларкин отхвръкна назад и той започна да вие. Тогава Темпър го освободи и мъжът залитна назад, тупна по задник на пода и прегърна кървящата си ръка. Стражите завлачиха Темпър към коридора и го облегнаха на стената, като през цялото време си шепнеха изумено и не го изпускаха от очи. Един от тях върна палката си на стойката й на стената.
След няколко минути друг излезе в коридора с навитото палто на Темпър в ръцете си. Чу ги да шепнат как никога не били виждали нещо подобно, но бе твърде разсеян, за да ги слуша, обмисляйки ужасните последствия от това, което бе направил току-що. Надвесен над масата, той бе видял капките кръв, опръскали Костите.
Войник, Девица, Крал и руната на Обелиска. Това със сигурност означаваше огромно количество лош късмет, запътил се в негова посока.
Доколкото Киска можеше да прецени, екипажът на куриерския катер се държеше така, както можеше да се очаква да се държи екипаж, готвещ се за влизане в док: моряците прибираха принадлежностите си и подсигуряваха кораба срещу първата ледена буря от владичеството на Оссерк, запътила се към острова от юг. Но подробностите ги издаваха. Къде бяха препирните, оплакванията и мърморенето, характерни за един екипаж, който наближава пристанище? Къде беше нетърпението да стигнат брега? И нито един не си губеше времето. Морякът, който уж се шляеше по палубата и броеше гаргите, всъщност разглеждаше пристана с мързеливото безразличие на дежурен на наблюдателен пост. И Киска познаваше позата — самата тя я бе упражнявала много пъти.
Легнала по корем на палубата на съседния кораб от другата страна на кея, Киска положи брадичка на облечения си в ръкавица юмрук и продължи да гледа. От небето се ръсеше ситен дъждец, който залепяше косата за лицето й, но тя не помръдваше. Мъжете нарочно си губеха времето: развиваха въжета, обезопасяваха сандъци. Чакаха. Чакаха някой, всички до един. А това означаваше, че работеха за една и съща личност.
Странно. Куриерски катер с екипаж от моряци, които всъщност бяха охрана на този, който бе поръчал кораба. Киска бе прекарала детството си в пълзене по тези пристани. На нея всичко това й миришеше на власт, на влияние, което бе достатъчно голямо, за да осигури един от тези съдове, което само по себе си бе постижение, но също така да замени редовния екипаж с лични служители.
Въпросът бе какво да прави с това откритие? Тя погледна към шарената, обърната към морето стена на Твърдината на Мок, увиснала над пристанището. Да докладва на Ноктите? Защо да отива при тях, след като те й бяха дали да разбере, че нямат нужда от услугите й?
Киска си спомни как се бе почувствала, когато преди няколко дни изгревът бе разкрил имперския боен кораб Непреклонен, пуснал котва в пристанището. Бе решила, че това е най-важният ден в живота й, един неочакван, ненадеен втори шанс. Но вече се чувстваше така, сякаш бе остаряла с един цял живот. Вече не бе момичето, което се катереше по високите каменни стени, обгръщащи военния пристан и което пълзеше по плоския покрив на правителствения склад, за да наблюдава доковете. Нима бе загубила нещо, което малкото момиче бе притежавало? Или бе придобила нещо ново? Знание, което всеки човек получава в един момент от живота си.