— Подарък от един приятел — отговорих аз. — Френски тютюн. Черен. Донесъл го е от път. И за мен са много силни.
Есесовецът се засмя.
— Най-добре да зарежем пушенето съвсем, а? Като фюрера. Но кой би могъл, особено в тия времена? — Той отдаде чест и тръгна.
Шварц леко се усмихна.
— Когато още бях човек, с правото да отседна някъде, като четях, често съм се съмнявал в описанията на страха и ужаса от писателите — как сърцето на жертвата замирало, как човек стоял като вцепенен, по гърба и по вените му пролазвали ледени тръпки, цялото му тяло се обливало в пот; считах всичко това за клише и за лош стил и може наистина да е; обаче е и още нещо, то е вярно. Изпитал съм го, досущ еднакво е, макар че съм се надсмивал преди, когато ми бе чуждо.
Един келнер се доближи към нас:
— Господата не желаят ли компания?
— Не.
Той се наведе още по-ниско към мен.
— Преди да откажете окончателно, не желаете ли да погледнете двете дами на бара?
Погледнах ги. Едната от тях изглеждаше много добре сложена. И двете носеха тесни вечерни рокли. Лицата не разпознах.
— Не — повторно отказах аз.
— Те са дами — обясни келнерът. — Дясната е немкиня.
— Тя ли ви изпрати?
— Не, господине — отговори келнерът с подкупващо невинна усмивка. — Идеята беше моя.
— Добре. Погребете я. По-добре ни донесете нещо за ядене.
— Какво искаше? — попита Шварц.
— Да ни събере с внучката на Мата Хари. Навярно сте му дали премного бакшиш.
— Още не съм плащал. Мислите, че са шпионки?
— Може би за единствения интернационал на света: парите.
— Немкини?
— Едната, каза келнерът.
— Смятате, че е тук, за да примамва обратно немци?
— Едва ли.
Келнерът донесе сандвичи.
Аз ги бях поръчал, защото ме хвана виното. Исках съзнанието ми да е бистро.
— Няма ли да ядете? — попитах.
Унесен, Шварц поклати глава.
— Не бях предвидил, че цигарите можеха да ме издадат — продължи той. — Още веднъж проверих всичко, което имах в себе си. Кибритът, който носех от Франция, хвърлих заедно с останалите цигари и си купих немски. Тогава ми хрумна, че в паспорта ми имаше френски входна виза и печат; следователно френските цигари щяха да бъдат оправдани, ако ме бяха проверили. Върнах се в телефонната кабина мокър от пот и ядосан на страха и на себе си.
Трябваше да чакам. Една жена с голяма нацистка значка набра последователно два номера и излая някакви заповеди. Третият номер не отговори и жената разярена и властна излезе навън.
Набрах номера на моя приятел. Отговори женски глас.
— Извинете, мога ли да говоря с доктор Мартенс? — запитах аз и забелязах, че бях пресипнал.
— Кой е на телефона? — попита жената.
— Приятел на доктор Мартенс. — Не можех да издам името си. Не знаех дали бе жена му или някоя прислужница, ала пред нито едната от тях не можех да се открия.
— Вашето име, моля! — каза жената.
— Приятел съм на доктор Мартенс — отговорих аз. — Моля, съобщете му. По важна работа.
— Съжалявам — възрази женският глас. — Няма да съобщя за вас, ако не назовете името си.
— Трябва да направите изключение, доктор Мартенс очаква да му позвъня.
— Ако това е така, можете да ми кажете името си…
Отчаяно обмислях. После чух как тракна слушалката.
Стоях на мрачната ветровита гара. Моят първи опит, който ми се стори твърде лек, не сполучи и вече не знаех накъде. Може би трябваше да позвъня все пак направо на Хелен и да рискувам някой от семейството й да ме познае по гласа. Можех да се обадя и под друго име, ала кое? Доктор Мартенс — в момента друг не ми дойде наум. Още се колебаех, когато ми хрумна това, за което всяко момче на десет години веднага би се сетило. Защо да не позвъня у Мартенс под името на брата на жена ми? Той го познаваше отпреди десет години и още тогава не можеше да го понася.
Пак същият женски глас бе на телефона.
— Обажда се Георг Юргенс — остро обясних аз. — Моля, доктор Мартенс.
— Вие ли сте господинът, който позвъни преди?
— Обажда се командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс. Бих искал да говоря с доктор Мартенс. Незабавно!
— Да — каза жената. — За секунда! Веднага!
Шварц ме погледна.
— Познато ли ви е непоносимото тихо пращене в слушалката, когато чакаме живота си на телефона?
Кимнах.
— Дори не е необходимо точно живота да очакваме. Може да е нищото, което се опитваме да умилостивим.
— Обажда се доктор Мартенс — чух най-после. Отново изпитах едно от състоянията, на които бих се смял преди. Гърлото ми бе пресъхнало.
— Рудолф — едва прошепнах аз.
— Какво, моля?