— Рудолф — повторих аз. — Обажда се един роднина на Хелен Юргенс.
— Не разбирам. Не е ли командирът на хитлеристки щурмов батальон Юргенс?
— Обаждам се вместо него, Рудолф. Вместо Хелен Юргенс. Разбираш ли сега?
— Изобщо нищо не разбирам — каза раздразнено мъжът от другия край на жицата. — Имам приемен час…
— Мога ли да дойда в приемния ти час, Рудолф. Много ли си зает?
— Но моля ви се! Аз не ви познавам, а вие…
— Олд Шетърхенд — казах аз.
Най-после ми бе хрумнало как се казвахме като момчета, когато играехме на индианци. Бяха имена от романите на Карл Май. На дванадесет години ние поглъщахме книгите. За миг не се чу нищо. После Мартенс каза тихо:
— Какво?
— Винету — отговорих аз. — Забравил ли си старите имена? Та това са любимите книги на фюрера.
— Правилно — каза той. Всеки знаеше, че човекът, който бе почнал Втората световна война, държеше в спалнята си трийсетте или повече томове на един писател за индианци, трапери и ловци, които дори едно петнадесетгодишно момче възприема с лека насмешка.
— Винету? — повтори Мартенс с недоверие.
— Да. Трябва да те видя.
— Не разбирам. Къде се намирате?
— Тук. В Оснабрюк. Къде можем да се видим?
— Имам приемен час — обясни механично Мартенс.
— Аз съм болен. Мога да дойда в приемния час.
— Нищо не разбирам от това, което казвате — отвърна Мартенс с глас, който предвещаваше някакво решение. — Ако сте болен, заповядайте в приемния час. Защо звъните специално?
— Кога?
— Най-добре в седем и половина. В седем и половина — повтори той. — Не по-рано!
— Добре, в седем и половина.
Окачих слушалката. Пак бях плувнал в пот. Запътих се бавно към изхода. Сред облаците вън се мерваше за миг бледият полумесец. Още седмица и ще има новолуние, помислих си аз. Подходящо време да се премине границата. Погледнах часовника. Имах още тричетвърти час. Трябваше да се махна от гарата. Винаги беше подозрително да се скиташ прекалено дълго там. Тръгнах надолу по най-тъмната и най-безлюдната улица. Тя водеше към старите валове на града. Една част бе изравнена и обрасла с високи дървета; друга част си беше както преди и водеше надлъж по реката. Поех по нея през един площад край църквата „Херц Иезу“.
От горния вал можеха да се видят отвъд реката покривите и кулите на града. Бароковият купол на катедралата блещукаше на неспокойната светлина. Този изглед ми бе познат; бе заснет на хиляди пощенски картички. Позната ми бе и миризмата на водата и на алеята с липите, която се виеше край вала.
Видях сред дърветата влюбени двойки да седят по обърнатите към града пейки и седнах На една свободна да изчакам половин час, докато тръгна за Мартенс.
Камбаните на катедралата забиха. Бях толкова възбуден, че физически усещах люшкането им, сякаш беше следствие от невидима игра на двама играчи, които си го подхвърляха. Единият играч бе старото Аз, което познавах, което тръпнеше от ужас, боеше се и не смееше да размисли върху положението си, а другото, новото!, което не желаеше да размисли, бе смело и рискуваше себе си, сякаш не би могло да съществува нищо друго — една забележителна шизофрения, на която бе зрител и трети, безпристрастен като съдник, ала с желание новото Аз да победи.
Помня добре този половин час. Помня дори учудването си, че се наблюдавах едва ли не клинично. Сякаш стоях в едно помещение с огледала; те си подаваха моя образ до една пуста безкрайност, а зад всеки огледален образ аз съзирах друг, който надничаше през рамото на първия. Огледалата ми се сториха стари, потъмнели и не можех да видя дали изразът бе търсещ, печален или изпълнен с надежда. Всички те угаснаха в сребристия здрач.
Някаква жена седна до мен. Не знаех какво искаше, а не ми бе известно дали режимът на варварите отдавна не бе принизил и тези неща до военни упражнения. Затова станах и тръгнах. Зад себе си чух жената да се смее, и никога не съм забравил тихия, донякъде презрителен и съжалителен смях на тази непозната жена на „Хорентайхсвал“ в Оснабрюк.
IV
Чакалнята бе празна. На една етажерка до прозореца бяха сложени растения с дълги, жилави листа. На масата имаше списания с нацистки големци, по заглавните страници — войници и маршируващо поделение на Хитлеровата младеж. Чух бързи стъпки — на вратата стоеше Мартенс. Той втренчи очи в мен, свали очилата и зажумя. Светлината в чакалнята бе слаба. Не ме позна веднага, навярно заради мустаците.
— Аз съм, Рудолф — казах аз. — Йозеф.
Той вдигна ръка да мълча.
— Откъде идеш? — прошепна той.
Повдигнах рамене. Важно ли бе това?
— Аз съм тук — казах аз. — Трябва да ми помогнеш.