Тя трепна, сякаш я бях ударил, и след това продължи. Защо ли бе дошла тук? Излагахме се на голяма опасност да бъдем познати. Но и аз самият не допусках, че ще има толкова, много хора.
Видях я да върви пред мен, но не изпитвах нищо друго освен загриженост час по-скоро да се измъкнем от църквата. Носеше черен костюм и малка шапчица, главата си държеше много вдигната, но леко наклонена встрани, сякаш се ослушваше за стъпките ми. Останах няколко крачки назад, толкова, че да не я изгубя от очи; неведнъж се бях убеждавал, че ни откриват, като стоим прекалено близко до някой друг.
Тя мина покрай каменния купол със светена вода, през големия портал и веднага сви наляво. Един широк път, настлан с каменни плочи, се виеше край катедралата, отделен бе от големия площад пред нея с железни вериги, прихванати от пясъчникови колове. Тя прескочи веригите, направи няколко крачки в тъмното, спря и се обърна. Не мога да обясня какво изпитах в този миг. Ако кажа, че пред мен сякаш мина целият ми живот, привидно отделен от мен, и внезапно се обърна и ме погледна — това е пак клише, и е вярно, и не е вярно, и въпреки това го почувствувах, но то не бе всичко. Приближих се към Хелен, към нейната слаба, тъмна фигура, към бледото й лице, очи, уста и оставих зад себе си всичко, което е било. Времето, което сме били разделени, не потъна; то остана, ала като нещо, което бях чел, а не изживял.
— Откъде идваш? — почти враждебно попита Хелен, преди да съм я приближил.
— От Франция.
— Пуснаха ли те?
— Не. Минах границата нелегално.
Бяха почти същите въпроси, които ми бе поставил Мартенс.
— Защо? — попита тя.
— За да те видя.
— Не трябваше да идваш!
— Знам. Повтарял съм си го всеки ден.
— Защо тогава дойде?
— Ако знаех, нямаше да съм тук.
Не смеех да я целуна. Тя стоеше плътно до мен, но тъй вцепенена, сякаш готова да се счупи, ако я докоснеш. Не знаех какво мисли, но отново я бях видял, тя живееше, а сега можех да си отида или да очаквам онова, което щеше да дойде.
— Ти не знаеш? — попита тя.
— Ще го знам утре. Или след една седмица. Или по-късно.
Погледнах я. Какво трябваше да се знае? Знанието бе малко пяна, която играе по вълните. Всеки вятър можеше да я издуха, ала вълната оставаше.
— Ти си дошъл — промълви тя и лицето й се отпусна, стана нежно, приближи една крачка. Хванах я за раменете, а ръцете й бяха притиснати Към гърдите ми, сякаш все още искаше да ме отблъсне. Имах чувството, че стоим дълго време един срещу друг на черния ветровит площад пред катедралата сами и уличният шум само глухо ни докосваше, отдалечен като с висяща стъклена стена. Вляво, на около стотина крачки, диагонално на площада, се намираше ярко осветеният Градски театър с белите стъпала; помня още, че дори се почудих, че не го бяха превърнали в казарма или в затвор.
Край нас мина група хора. Някой се засмя, а неколцина се извърнаха към нас.
— Ела — прошепна Хелен. — Не можем да останем тук.
— Къде да идем?
— В твоето жилище.
Помислих, че не съм чул добре.
— В твоето жилище. Къде другаде?
— Могат да ме познаят по стълбите! Не живеят ли в къщата същите хора, както преди?
— Няма да те видят.
— А прислужницата?
— Ще я освободя за вечерта.
— А утре сутрин?
Хелен ме погледна.
— Дошъл си толкова отдалеч, за да ме питаш за всичко това, така ли?
— Не съм дошъл, за да ме заловят, а теб да вкарам в някой лагер, Хелен.
Внезапно тя се усмихна.
— Йозеф — каза тя, — не си се променил. Наистина, как си стигнал дотук?
— И аз самият не знам — отвърнах аз и неволно са усмихнах. Споменът, че и преди, полуразгневена, полуотчаяна от моята обстоятелственост, се е случвало да каже същото, изведнъж изличи опасността.
— Но аз съм тук — казах аз.
Тя поклати глава и видях, че очите й бяха пълни със сълзи.
— Още не — отвърна тя. — Още не! А сега ела, или наистина ще ни арестуват, защото стоим тъй, сякаш ти правя сцена.
Тръгнахме през площада.
— Не мога да дойда веднага с теб — казах аз. — Нали първо трябва да освободиш прислужницата! Взел съм стая в един хотел в Мюнстер. Там не ме познават. Исках да живея там.
Тя се спря.
— Докога?
— Това не знам — отвърнах аз. — Никога не съм могъл да мисля за онова, което следва, а само, че исках да те видя и че после би трябвало някак да се върна.