Странствуващата светлина угасна, а едновременно с това угаснаха и прозорците зад мен. Водата за минута бе черна и тинеста, а после изплуваха тесните рефлекси на луната, засенчени преди от по-силната светлина на пералнята. Но сега, останали сам-сами, те затанцуваха много по-нежно и по-разнолико от грубата жълта светлина преди. Помислих за живота си, в който преди години също бе угасена една светлина, и се запитах дали и в него не биха могли да изплуват отново много и кротки светлини, които никога преди не бях виждал, също както сега отражението на луната в реката. Осезаема за мен досега е била само загубата, а не и възможността да спечеля нещо чрез нея.
Напуснах моста и тръгнах напред-назад по тъмната алея с дърветата на вала, докато изтече половиният час, който трябваше да изчакам.
Миризмата на липите се усилваше в растящата нощ и луната посипваше покривите и кулите със сребро. Сякаш градът искаше да направи всичко, за да ми покаже, че съм си изградил една лъжа, че никъде не ме дебне опасност; че мога да се прибера, с упование, след продължителна заблуда, за да възстановя своето Аз.
Не бе необходимо да се браня срещу това. Автоматично нещо бдеше в мен и ме охраняваше от всички страни. Прекалено често ме бяха арестували точно по същия начин в Париж, Рим и други градове — отдаден на красотата и залъган със сигурност чрез измамната й илюзия за любов, разбиране и забрава. Полицаите не забравяха. А лунната светлина и мирисът на липи не превръщаха доносниците в светци.
Запътих се към Хитлерплац предпазливо, с опнати като крила на прилеп сетива. Къщата се намираше на ъгъла на една улица, която се вливаше в площада. Улицата носеше старото си име.
Прозорецът бе отворен. Дойде ми на ум историята на Херо и Леандър и приказката за царските деца, в която една бавачка угаси светлината и царският син умря — аз не бях царски син, помислих си, а и немците имат много хубави приказки, но въпреки това или може би точно заради това — и най-жестоките концентрационни лагери на света. Спокойно прекосих улицата, и тя не бе нито Хелеспонт, нито Северно море.
Във входа някой се зададе срещу мен. Нямаше как да свърна и продължих към стълбите, сякаш знаех къде искам да ида. Бе една възстара жена, която не познавах от преди. Сърцето ме стегна — Шварц се засмя: — Още едно клише, което става истина за нас едва когато сме го изпитали. Не се обърнах, чух входната врата да се затваря и бързо изтичах нагоре по стълбите.
Вратата беше отворена един сантиметър. Бутнах я и застанах срещу Хелен.
— Видя ли те някой? — попита тя.
— Да. Една възстара жена.
— Без шапка?
— Да, без шапка.
— Трябва да е била прислужницата. Стаята й е на тавана. Казах й, че до понеделник следобед е свободна; сигурно се е туткала горе. Тези момичета си въобразяват, че човек няма в главата си нищо друго освен да критикува дрехите им на улицата.
— По дяволите прислужницата — казах аз. — Тя не ме позна, независимо дали е била същата или не. Разбирам, когато някой ме познае.
Хелен взе мушамата и шапката от ръцете ми и искаше да ги закачи.
— Не тук — казах аз. — В гардероб. Ако някой дойде, би могъл да ги види.
— Никой няма да дойде — каза Хелен и тръгна пред мен. Обърнах се, завъртях ключа на вратата и я по-следвах.
През първите години на изгнанието си често бях мислил за моето жилище; по-късно се опитах да го забравя. Сега, когато се намирах в него, не изпитвах почти нищо. То стоеше там като картина, която някога бях притежавал и която ми напомняше за определен период от моя живот. Застанах на вратата и се огледах. Почти нищо не бе променено. Диванът и креслата бяха облечени с нов плат.
— По-рано не бяха ли зелени? — попитах аз.
— Сини — каза Хелен.
Шварц се извърна към мен.
— Вещите имат свой живот и става нетърпимо, когато ги сравняваме със собствения.
— Защо да сравняваме? — попитах аз.
— Не го ли правите?
— Да, ала не на различни нива. Ограничавам се върху себе си. Когато стоя гладен на пристанището, се сравнявам е едно въображаемо Аз, което освен това страда и от рак. Тогава за минута съм щастлив, че нямам рак и съм само гладен.
— Рак — каза Шварц и втренчи очи в мен. — Как попаднахте на него?
— Бих могъл да кажа и сифилис. Или туберкулоза. Рак е най-близкото.
— Най-близкото? — Шварц продължаваше да ме гледа втренчено.
— Аз ви казвам, че е най-далечното! Най-далечното. Използвах го само така, като пример.
— То е тъй далече, че е непонятно.
— Това е всяка смъртоносна болест, господин Шварц. Винаги.
Той кимна и замълча.
— Гладен ли сте още? — запита после той.