— Това са два билета за парахода отсреща — каза човекът и бръкна в джоба си.
Погледнах билетите. Не можах да ги разчета на слабата светлина. Вече бяхме напреднали достатъчно. Можех да рискувам да спра.
— Какво ще рече всичко това — запитах на португалски. Знаех няколко думи.
— Мога да ви ги дам — каза човекът, — не ми трябват.
— Не ви трябват? Какво значи това?
— Те не ми трябват повече.
Втренчих се в човека. Не го разбирах. Наистина не изглеждаше да е полицай. Нямаше защо да си служи с такива изтъркани трикове, за да ме арестува. Но ако билетите бяха истински, защо не ги използва… И защо ги предлага на мен? За да ги продаде? Нещо у мен затрепера.
— Не мога да ги купя — накрая отвърнах аз на немски. — Струват цяло състояние. В Лисабон има богати емигранти, ще ви платят за тях колкото поискате. Сбъркали сте адреса. Аз нямам пари.
— Не искам да ги продавам — каза човекът.
Пак погледнах билетите.
— Истински ли са?
Подаде ми ги, без да отговори. Прошумоляха в ръцете ми, истински бяха. Да ги притежава човек беше равно на разликата между гибел и спасение. Дори и да не можех да ги използвам — нямахме американски визи, срещу тях можех да опитам още утре преди обед да се сдобия с тези ценни хартийки или най-малкото щях да продам билетите. Това означаваше шест месеца живот повече. Не разбирах що за човек беше този.
— Не ви разбирам — рекох аз.
— Мога да ви ги дам — отвърна той. — Без нищо. Напущам Лисабон утре преди обед. Имам само едно условие.
Отпуснах ръце. Знаех, че не можеше да е истина.
— Какво?
— Не бих искал тази нощ да остана сам.
— Искате да я прекараме заедно?
— Да. До утре сутрин.
— Това ли е всичко?
— Това е всичко.
— Друго нищо?
— Друго нищо.
Погледнах човека недоверчиво. Впрочем бях свикнал хора като нас понякога да рухват; да не издържат самотата; да ги обзема постоянната тревога, че за тях вече никъде, няма място; ала още и че един другар в нощта, па макар и непознат, можеше да предпази някого от самоубийство; тогава беше естествено да си помагаме, но не се поставяха условия. И то такива.
— Къде живеете? — попитах аз.
Той махна с ръка.
— Не желая да отивам там. Няма ли кръчма, в която още може да се седи?
— Предполагам, че ще се намери нещо.
— Няма, ли кръчма за емигранти? Нещо като „Кафе дьо ла Роз“ в Париж?
„Кафе дьо ла Роз“ ми бе известно. Бяхме нощували там с Рут две седмици. Съдържателят разрешаваше, ако си поръчаш кафе. Донасяш си няколко вестника и лягаш на земята. Никога не бях спал върху масите; от пода не се пада.
— Не знам — отвърнах аз. Знаех една; но човек, който иска да подари два параходни билета, не се води там, където хората биха дали едното си око, за да ги притежават.
— Тук познавам само един локал — каза човекът, — нека опитаме. Може да е отворен още.
Той махна с ръка на едно самотно такси и ме погледна.
— Добре — казах аз.
Качихме се и той даде на шофьора някакъв адрес. На драго сърце бих предупредил Рут, че няма да се върна през нощта. Ала внезапно, когато се качих във вонящото, тъмно такси, такава дива, безумна надежда ме връхлетя, че почти се олюлях. Може би всичко това бе истина; може би животът ни още не бе свършил и невъзможното — нашето спасение — ставаше действителност. Не се решавах вече да оставя непознатия и за секунда сам.
Заобиколихме театралните кулиси на „Прача до Комерцио“1 и след известно време попаднахме в лабиринт от стълби и задънени улички, които водеха нагоре. Не познавах тази част на Лисабон; както винаги познавах главно църквите и музеите — не защото обичах бог или изкуството толкова много, а просто защото в църквите и музеите не искат документи. Пред разпнатия и пред майсторите на изкуството все още бяхме човеци — не индивиди със съмнителна самоличност.
Слязохме от таксито и се заизкачвахме по стълбите и криволичещите улички. Миришеше на риба, чесън, нощни цветя, на мъртво слънце и на сън. Отстрани, под изгряващата луна, в нощта израсна параклисът „Свети Георги“, а светлината като водопад се лееше по стълбите надолу. Извърнах се и погледнах към пристанището. Там долу бе реката, а реката бе свободата, бе животът — тя се вливаше в морето, а морето бе Америка.
Спрях се.
— Надявам се, че не се шегувате с мен — подхвърлих.
— Не — отвърна човекът.
— Искам да кажа, че не се шегувате за параходните билети. — На кея той отново ги бе прибрал в джоба си.
— Не, не се шегувам — каза той и посочи към едно малко място, оградено с дървета.
— Оттатък е локалът, който имам пред вид. Още е отворен. Няма да бием на очи. Посещават го предимно чужденци. Ще ни вземат за хора, които утре заминават. Както другите, които празнуват там последната си нощ в Португалия и утре се качват на парахода.