— Не. Защо?
— Споменахте нещо такова.
— То бе също само един пример. Днес вече два пъти съм ваш гост на вечеря.
Той повдигна очи.
— Как звучи! На вечеря! Колко утешително! Колко недостижимо, когато всичко е свършило.
Замълчах. След малко той по-спокойно каза:
— Жълтите кресла. Те бяха облечени с нов плат, това бе всичко през петте години, през които моят живот една дузина пъти си бе играл със съдбата. Понякога ни се струва, че има някакво несъответствие, именно това исках да кажа.
— Да. Човек умира, но леглото остава. Къщата остава. Вещите остават. Бихме искали и те да изчезнат, освен когато са ни безразлични.
— Не трябва да ги унищожават — казах аз. — Не сме толкова ценни.
— Не? — отвърна Шварц и повдигна към мен внезапно разстроеното си лице. — Неценни? Разбира се, че не! Ала кажете ми, щом като един човешки живот не е ценен, кое е ценното тогава?
— Нищо — отговорих аз и знаех, че беше истина и все пак не беше. — Само ние го правим ценен.
Шварц бързо отпи от тъмното вино.
— А защо не? — високо запита той. — Ще ми кажете ли защо да не му придават значение?
— Не мога да ви кажа. Това беше само един нелеп израз. Самият аз достатъчно го ценя.
Погледнах часовника. Току-що бе минало два часът. Оркестърът свиреше танцова музика — едно танго, от което кратки, заглушени изсвирвания на рог ми напомниха далечните сирени на отплаващ параход. Само още няколко часа до зазоряване, мислех аз, после ще мога да си вървя. Напипах билетите в джоба си. Там бяха. Още малко и не бих го повярвал; в необичайната музика, виното, спуснатите завеси и гласа на Шварц имаше нещо приспиващо и нереално.
— Все още стоях на вратата към всекидневната — продължи Шварц. — Хелен ме погледна и попита:
— Толкова чуждо ли ти е станало собственото ти жилище?
Поклатих глава и пристъпих няколко крачки. Обзел ме бе особен смут. Нещата сякаш искаха да посегнат към мен; но аз вече не им принадлежах. Прониза ме страх — може би не принадлежах вече и на Хелен.
— Всичко е както преди — казах бързо, страстно и отчаяно аз. — Всичко е както преди, Хелен.
— Не — отвърна тя. — Нищо не е вече така. Защо се върна? Затова ли? За да е всичко както преди?
— Не. Знам, че подобно нещо няма. Но не сме ли живели тук? Къде остана то?
— Не тук. Нито в старите дрехи, които сме захвърлили. Ти така ли смяташ?
— Не. Не питам за себе си. Ти обаче винаги си била тук. За теб питам.
Хелен ме погледна странно.
— Защо никога по-рано не си ме питал? — каза после тя.
— По-рано? — недоумяващ отговорих аз. — Защо по-рано? Аз не можех да дойда.
— По-рано. Преди да си отидеш.
Не я разбирах.
— Какво трябваше да питам, Хелен?
Тя се умълча известно време.
— Защо не ме попита дали не искам да дойда с теб? — каза тогава тя.
Погледнах я в очите.
— Да дойдеш с мен? Да се махнеш оттук? От семейството си? От всичко, което обичаше?
— Мразя семейството си.
Бях съвършено объркан.
— Ти не знаеш какво значи да си отвън — промърморих накрая аз.
— Тогава и ти не го знаеше.
Това беше вярно.
— Не исках да те отнемам оттук — вяло казах аз.
— Мразя всичко тук! — отвърна тя. — Всичко! За какво си се върнал?
— Тогава не си го мразила.
— За какво си се върнал? — повтори тя. Хелен стоеше на другия край на стаята, отдалечена от мен повече, отколкото с жълтите кресла и повече, отколкото от пет години време. Внезапно ме лъхна враждебност и живо разочарование и почувствувах смътно, че когато избягах и я изоставих, съвсем естественото за мен желание да не я излагам на затруднения може би тежко я бе засегнало.
— За какво си се върнал, Йозеф? — попита Хелен.
На драго сърце бих отговорил, че съм се върнал заради нея, ала в този миг не можех. Не беше тъй просто. Внезапно разбрах — и то в този миг, — че назад ме бе тласкало едно спокойно, неприкрито отчаяние. Всичките ми резерви бяха изчерпани и голата воля да преживея не е била достатъчно силна, за да устоя на ледената самота. Бях се оказал неспособен да си изградя нов живот. Навярно в дъното на душата си никога не съм го желал истински. Далеч още не бях приключил с предишния си живот — не го бях напуснал, още по-малко бях могъл да го превъзмогна; появила се бе гангрена и трябваше да избирам да пукна във вонята на гангрената или да се върна и да се опитам да я лекувам.
Никога не бях обмислял тези неща с такава точност, а и сега ми бяха ясни само като контури; чувствувах се обаче спасен да знам поне това. Мъката и смущението отстъпиха. Сега знаех за какво бях тук. От петте години изгнание не бях донесъл нищо освен изострените си сетива, готовността да живея, предпазливостта и опита на един мимолетен престъпник. Другото бе фалирало. Безбройните нощи между границите, зловещата тегота на едно съществование, на което е позволено да се бори само за малко храна и няколко часа сън, подземният живот на къртицата — те потънаха безследно, докато стоях тук, на прага на моето жилище. Бях фалирал наистина, ала нямах дългове. Бях свободен. Моето Аз от тези години се бе самоубило, когато прекрачих границата. Това не бе завръщане. Аз бях мъртъв, живееше някакво друго Аз и то живееше даром. Нямаше вече отговорност. Бремето отпадна.