Шварц се обърна към мен.
— Разбирате ли ме какво искам да кажа? Аз се повтарям и си противореча.
— Струва ми се, че ви разбирам — отговорих аз. — Възможността за самоубийство е милост, която осъзнаваме много рядко. Тя дава на човека илюзията за свободна воля. Вероятно затова извършваме повече самоубийства, отколкото предполагаме изобщо. Само че не го съзнаваме.
— Та нали тъкмо това мисля и аз! — каза Шварц оживено. — Само да бихме ги признали за самоубийства! Тогава бихме били способни отново да възкръсваме от мъртвите. Бихме могли да живеем няколко живота, вместо да влачим циреите на опита от една криза към друга и най-после от това да загинем.
— Естествено, че не можех да обясня на Хелен тези неща — продължи Шварц. — Не бе и необходимо. Наред с лекотата, която внезапно изпитах, аз дори нямах тази потребност. Напротив: усещах, че обясненията само биха ни объркали. Тя искаше навярно да й кажа, че съм се върнал заради нея, ала с новото си ясновидство аз знаех, че това би било моята разруха. Миналото би ни връхлетяло тогава с всичките възможни аргументи за вина, опущения и наранена любов и никога нямаше да намерим изход. Ако едва ли не светлата идея за духовно самоубийство сега имаше смисъл, тя трябваше да бъде още и съвършена и да обхване не само годините на изгнание, а и годините преди него, иначе би възникнала опасност от втора гангрена, още по-стара, и тя незабавно би се проявила. Хелен стоеше там, един враг, готов да нападне с любов и тънко познаване на беззащитните ми места, а аз щях да бъда в толкова неизгодно положение, че не бих имал никакви изгледи за успех. Ако преди бях усетил чувството за избавление, присъщо за смъртта, сега същото би се превърнало в мъчително морално падение — не смърт и възкресение, а тотално унищожение. На жени нищо не трябва да се обяснява; с тях трябва да се действува.
Пристъпих към Хелен. Докоснах рамото й, почувствувах как трепери.
— За какво си дошъл — още веднъж попита тя.
— Забравил съм вече, Хелен — отвърнах аз. — Гладен съм. Цял ден не съм ял нищо.
До нея, върху малка изрисувана италианска маса, в сребърна рамка стоеше фотографията на един мъж, когото не познавах.
— Нужно ли ни е още това? — попитах аз.
— Не — изненадана каза тя. Взе фотографията и я пъхна в чекмеджето на масата.
Шварц ме погледна и се усмихна.
— Тя не я хвърли — каза той. — Не я скъса, Сложи я в чекмеджето. Така можеше да я извади отново и да я постави, когато пожелае. Не знам защо, но този жест на raison d’ktre3 ме възхити. Пет години по-рано не бих го разбрал и бих направил сцена. Сега той приключи едно положение, което застрашаваше да стане неестествено. Ние понасяме големи думи в политиката, ала не и в чувствата. Все още не за съжаление. Обратното би било за предпочитане. Френският жест на Хелен не значеше по-малко любов — само женска предпазливост. Веднъж я бях разочаровал; защо трябваше веднага пак да ми се довери? Затова пък аз не напразно бях живял във Франция; не я попитах нищо. Какво ли трябваше да питам още? И как бих имал право на това? Засмях се. Тя се смая. После лицето й започна да се прояснява и тя също се засмя.
— В същност развела ли си се с мен? — попитах аз.
— Не — поклати тя глава. — Но не заради теб. Не го направих, за да ядосам семейството си.
V
— Спах само няколко часа през тази нощ — каза Шварц. — Бях много уморен, но често се събуждах. Отвън нощта напираше срещу малката стая, в която лежахме. Мислех, че чувам шумове и в мигновена просъница аз, бягах и се стрясках.
Хелен се събуди само веднъж.
— Не можеш ли да спиш? — попита в тъмното тя.
— Не. Не съм и очаквал.
Тя светна. Сенките побегнаха от прозорците.
— Не можем всичко да искаме — казах аз. — Над сънищата си нямаме власт. Има ли още вино?
— Достатъчно. В това отношение може да се разчита на семейството ми. Откога пиеш вино?
— Откакто съм във Франция.
— Добре — каза тя. — Разбираш ли вече нещо от вина?
— Не много. Главно от червено вино. Евтиното. Хелен стана и отиде в кухнята. Върна се с две бутилки и тирбушон.