— Нашият прославен фюрер промени стария закон за виното — каза тя. — Преди не биваше да се добавя захар на естественото вино. Сега дори ферментацията може да се прекъсне.
Тя забеляза недоумяващото ми лице.
— През лоши години така киселите вина стават по-сладки — със смях обясни тя. — Една шмекерия на господарската раса, за да увеличи износа и да вкара повече валута.
После ми подаде бутилките и тирбушона. Отворих шише мозелско. Хелен донесе две тънки чаши.
— Откъде имаш този загар? — попитах аз.
— През март бях в планината. На ски.
— Гола?
— Не. Но човек може да лежи гол.
— Откога караш ски?
— Някой ме научи — отговори тя и предизвикателно ме погледна.
— Добре. Казват, че било много здравословно.
Напълних една чаша и й я подадох. Виното бе тръпчиво и по-ароматично от бургундските вина. Не бях пил такова, откак напуснах Германия.
— Не те ли интересува кой ме е научил? — попита Хелен.
— Не.
Погледна ме изненадано. Преди навярно щях да я разпитвам цялата нощ. Сега нямаше по-маловажно нещо от това. Ефимерната недействителност на вечерта отново настъпи.
— Променил си се — каза тя.
— Тази вечер на два пъти ми каза, че не съм се променил. И едното, и другото е без значение — отвърнах аз.
Тя държеше чашата си, без да пие.
— Може би ми се иска да не се беше променял.
Отпих.
— За да ме смажеш по-лесно?
— Смазвала ли съм те преди?
— Не знам. Едва ли. Беше много отдавна. Като си помисля какъв съм бил тогава, не бих могъл да си отговоря защо не си се опитвала.
— Винаги се опитвам; не го ли знаеш?
— Не — казах аз, — обаче сега съм предупреден. Виното е добро. Вероятно ферментацията му не е пресечена.
— Както при теб?
— Ти не само си много възбуждаща, а и забавна, а това е изключително рядко и прелестно съчетание.
— Не бъди толкова сигурен — отвърна тя ядосано и седна на леглото, все още с чаша в ръка.
— Не съм сигурен. Но крайната несигурност, когато не води до смърт, може да доведе до абсолютна сигурност — казах аз със смях. — Това са обикновени думи, но съдържат само простия опит на едно кълбовидно съществование.
— Какво е това кълбовидно съществование?
— Моето. Онова, което никъде не може да се задържи; което никога не бива да пуска корен; винаги трябва да се търкаля. Съществованието на емигранта. Съществованието на индуския скитник-монах. Съществованието на модерния човек. Впрочем има повече емигранти, отколкото предполагаме, а също и такива, които никога не са помръдвали от мястото си.
— Това звучи много добре — каза Хелен. — По-добре от бюргерска стагнация.
Кимнах.
— Може да се обясни и с други думи; тогава не звучи така добре. Ала за щастие силата на въображението ни не е много голяма. Иначе и доброволците щяха да бъдат много по-малко.
— Всичко е по-добро от стагнацията — каза Хелен и изпразни чашата си.
Наблюдавах я, докато пиеше. Колко е млада, мислех аз, колко млада, неопитна, прелестно упорита, опасна и безразсъдна. Тя нищо не знае. Дори и това, че бюргерска стагнация е морална категория, а не географска.
— Би ли се върнал към нея? — попита тя.
— Не вярвам да мога. Моето отечество пряко волята ме направи гражданин на света. Такъв трябва да си остана сега. Връщане назад няма.
— Нито дори при някой човек?
— Нито дори при някой човек — казах аз. — Дори и земята води кълбовидно съществование. Тя е емигрант на слънцето. Няма връщане назад. Иначе се разразява буря.
— Слава богу. — Хелен протегна чашата си. — Никога ли не си искал да се върнеш?
— Винаги — отговорих аз. — Никога не се вслушвам в теориите си. Това им придава двойно очарование.
Хелен се засмя.
— Всичко това не е вярно!
— Разбира се, че не. Само малко паяжина, която скрива друго.
— Какво?
— Нещо без думи.
— Нещо, което съществува само нощем?
Не отговорих. Седях спокойно в леглото. Вятърът на времето бе спрял да духа. Вече не фучеше в ушите ми. Струваше ми се, че съм преминал от самолет в балон. Още витаех и летях, ала шумът на моторите бе заглъхнал.
— Как се казваш сега? — попита Хелен?
— Йозеф Шварц.
Тя за миг се замисли.
— Тогава и аз ли се казвам Шварц?
Не сдържах усмивката си.
— Не, Хелен. Това е само някакво име. Човекът, от когото го получих, също го бе наследил. Един далечен, мъртъв Йозеф Шварц продължава чрез мен да живее вече трето поколение като вечния евреин. Един чужд, умрял духовен прадядо.
— Не го ли познаваш?
— Не.
— Не се ли чувствуваш другояче, откакто имаш друго име?
— Да — казах аз. — Защото то е скрепено с къс хартия — паспорт.