Той вдигна глава. Лицето му отново изразяваше мъка, върху която напразно се опитваше да наложи усмивка.
— Още е само тук — каза той и посочи към главата си. — А дори и тук, то е застрашено, както дрехата в гардероб, пълен с молци. Затова ви го разказвам. Вие ще го опазите, при вас то е в безопасност. Вашият спомен не се опитва да го погълне, за да ви спаси, както моят. При мен то не е скътано добре, още отсега последното, вцепененото лице като рак покрива другите, предишните — гласът му се извиси, — а нали другите вее пак съществуваха, това бяхме ние, а не непознатото, страшното, последното…
— Останахте ли в Париж? — попитах аз.
— Георг дойде още веднъж. Опита се да въздействува със сантименталности и заплахи. Аз не бях там, когато напускаше хотела. Спря се пред мен: „Негоднико! — много тихо каза той. — Ти разсипваш сестра ми! Обаче почакай! Скоро ще те пипнем! След няколко седмици и двамата сте в ръцете ни! А тогава, момчето ми, аз сам ще се погрижа за теб! Ще пълзиш пред мен на колене и ще ме молиш да те пречукам — ако ти остава глас все още!“
— Добре си го представям — отвърнах аз.
— Нищо не си представяш! Ако беше тъй, щеше да се държиш колкото е възможно по-настрана. Давам ти последен шанс — ако до три дни сестра ми си бъде в Оснабрюк, смятам да забравя нещичко. До три дни! Ясно ли е?
— Не сте труден за разбиране.
— Не съм ли? Тогава запомни, че сестра ми трябва да се върне! Това ти е известно и на тебе, проклети мошенико! Или ще ми разправяш, че не знаеш за болестта й? Тия не ми минават!
Втренчих очи в него. Не знаех дали сега го измисли, дали беше истина, или бе онова, което Хелен му е разказвала, за да стигне до Швейцария.
— Не — казах аз. — Не знам.
— Не знаеш? Виж ти! Не е удобно, а? Тя трябва да отиде да се прегледа, лъжецо! Незабавно! Пиши на Мартенс и го попитай! Той знае!
Видях две тъмни сенки да влизат в отворената врата на къщата.
— До три дни — прошепна Георг. — Или сантиметър по сантиметър ще си избълваш проклетата душа! Ще се върна скоро! В униформа!
Той се тикна между мъжете, които стояха в преддверието, и с маршова стъпка излезе навън. Двамата мъже ме заобиколиха и се заизкачваха по стълбите. Последвах ги. Хелен стоеше в стаята си на прозореца.
— Успя ли да го срещнеш? — попита ме тя.
— Да. Каза, че си била болна и трябвало да се върнеш!
Тя поклати глава.
— Какво ли не измисля!
— Болна ли си? — попитах аз.
— Глупости! Измислих го, за да се махна.
— Каза, че и Мартенс знаел.
Хелен се засмя.
— Разбира се, че знае. Не си ли спомняш! Нали ми писа в Аскона? Уредила съм всичко с негова помощ.
— Значи, не си болна, Хелен?
— Приличам ли на болна?
— Не, но това нищо не значи. Не си болна, тъй ли?
— Не, не съм — нетърпеливо отвърна тя. — Георг каза ли още нещо?
— Както винаги. Заплахи. Какво искаше от теб?
— Същото. Не вярвам да дойде пак.
— За какво изобщо е дошъл?
Хелен се усмихна. Бе странна усмивка.
— Той смята, че му принадлежа. Трябвало да направя каквото той пожелае. Винаги е бил такъв От детинство. Често пъти братята са такива. Мисли, че действува от името на семейството. Мразя го.
— Заради това?
— Мразя го. Това е достатъчно. И му го казах. Не ще има война. Той го знае.
Замълчахме. Шумът на колите по кея „Ле гран-з-Огюстен“ сякаш се усили. Зад затвора „Ла Консиержри“ острият връх на „Сент Шапел“ пробождаше ясното небе. Чуваха се подвикванията на вестникарите Те заглушаваха моторите, както чайките шума на морето.
— Няма да мога да те закрилям — казах аз.
— Зная.
— Ще те интернират.
— А теб?
Вдигнах рамене.
— Навярно и мен. Възможно е да ни разделят.
Тя кимна.
— Затворите във Франция не са санаториуми.
— В Германия — също.
— В Германия нямаше да те затворят.
Хелен рязко се обърна.
— Оставам тук! Ти си си изпълнил дълга и си ме предупредил. Не мисли повече за това. Оставам. Това няма нищо общо с теб. Няма да се върна.
Погледнах я.
— По дяволите тази сигурност! — каза тя. — По дяволите и предпазливостта! Наситих им се.
Обвих раменете й с ръка.
— Лесно се казва, Хелен…
Тя ме отблъсна.
— Върви тогава ти! — внезапно изкрещя тя. — Върви и не се чувствувай отговорен! Остави ме сама! Върви! Ще се оправя и сама!
Тя ме погледна, сякаш бях Георг.
— Не бъди жена! Какво знаеш ти? Не ме задушавай със своята грижа и страха си от отговорност! Не съм тръгнала оттам заради тебе! Разбери го най-после! Не заради теб! Заради мен самата!