— Кога пак се срещнахте с жена си? — попитах аз.
— Много време мина. Били ли сте в „Льо Верне“?
— Не, но знам, че беше един от най-лошите френски лагери.
Шварц иронично се усмихна.
— Това е въпрос на степени. Известна ли ви е историята за раците, които хвърлили в казан със студена вода, за да ги сварят? Когато водата се сгряла до 50°, те закрещели, че не се издържа и се вайкали за хубавото време, когато била само 40°; когато градусите станали 60, те се вайкали за хубавото време на 50-те; а после за 60-те, за 70-те и така нататък. „Льо Верне“ беше хиляди пъти по-добър от най-добрия немски концентрационен лагер, тъй като един концентрационен лагер без газови камери е по-добър от друг — с уредби за отровен газ, така и метафората с раците може да се приложи за нашето съвремие.
Кимнах.
— Какво стана с вас?
— Наскоро застудя. Разбира се, нямахме достатъчно завивки. Липсваше и топливо. Неизбежната немарливост, но мъката се носи по-тежко в студ. Не искам да ви отегчавам с описанието на зимата в лагера. Иронията тук няма място. Ако Хелен и аз бяхме склонили, че сме нацисти, щеше да ни потръгне по-добре — щяха да ни отведат в специални лагери. Докато ние гладувахме, мръзнехме и дрискахме, видях във вестниците снимки на интернирани немски затворници, които не бяха емигранти — те имаха ножове и вилици, столове и маси, легла, завивки, да, дори собствена столова. Вестниците се гордееха с това колко порядъчно се отнасяли с враговете. С нас не беше необходима такава предпазливост — ние бяхме опасни.
Аз свикнах. Изолирах понятието справедливост, както ме бе посъветвала Хелен. Всяка вечер след работа седях в моя ъгъл на бараката. Отредено ми бе едно място с малко слама, метър широко, два метра дълго, и аз се приучих да гледам на този период като на преход, който нямаше нищо общо с моята същност. Ставаха инциденти и трябваше да реагирам като ловък звяр. Мъката можеше да убива също както и дизентерията, а справедливостта бе лукс и в мирно време.
— Вярвахте ли в това наистина? — попитах аз.
— Не — възрази Шварц. — Час по час трябваше да си го втълпявам отново и отново. Това беше малката несправедливост, по отношение на която най-трудно можехме да се измамим. Не голямата. Всеки път трябваше да се издигаме над малката, ежедневната — по-малкото парче хляб, по-тежката работа, за да не би в огорчението си да изпуснем голямата несправедливост.
— И така, вие живеехте като ловък звяр?
— Живях така, докато дойде първото писмо от Хелен — каза Шварц. — Дойде след два месеца чрез адреса на нашия хотелиер в Париж. Подействува ми тъй, сякаш широко се разтваря прозорец в задушно, тъмно помещение. Наистина, животът е на другия бряг, но отново е тук. Писмата идваха нередовно: понякога седмици наред не получавах. Странно беше как променяха и потвърждаваха образа на Хелен. Пишеше, че била добре, че най-после й посочили място в един лагер и работела в кухнята, а по-късно — в лавката. На два пъти успя да ми изпрати пакет с продукти, как и чрез какви шмекерии и подкупи, не знам. Същевременно от писмата започна да ме гледа друго лице. Кое от него можеше да се припише на отсъствието, на собствените ни желания и на измамата на фантазията, не знам. Известно ви е как всичко се уголемява, стига до не-реалност, когато сме затворени и нямаме нищо друго освен няколко писма. Едно изречение лишено от умисъл не означава нищо, но ако се напише при други обстоятелства, може да се превърне в мълния, която да разруши живота; по същия начин друго изречение може да даде някому за седмици топлина, при все че е тъй непредумишлено, както първото. Месеци наред размишляваме за неща, които другият е забравил още когато е залепял плика. Веднъж дойде и една снимка; Хелен стоеше пред бараката си с друга жена и с един мъж. Пишеше, че били французи, които се числели към охраната на лагера.
Шварц вдигна очи.
— Как съм изучавал лицето на мъжа! Заех лупа от един часовникар. Не разбирах защо Хелен е изпратила писмото. Вероятно нищо не бе вложила в това. Или все пак? Не знам. Познато ли ви е подобно нещо.
— Познато е на всеки — отвърнах аз. — Затворническата психоза не е единичен случай.
Съдържателят на кръчмата пристигна със сметката. Ние бяхме последните гости.
— Възможно ли е да поседим още на друго място? — запита Шварц.
Съдържателят назова един локал.
— Там има и жени — каза той. — Красиви, дебели. Не са скъпи.
— Нищо друго ли няма?
— Не знам друго по това време. — Човекът си облече якето. — Ако искате, ще ви придружа. Вече съм свободен. Там жените са хитри. Бих могъл да следя да не ви измамят.
— Не може ли да се стои там без жени?