— Аз съм тук за първи път!
— Затова си още много бодър. Върви по дяволите!
— Поне ме изслушайте — казах на немски. — Бих искал да уведомите една жена в лагера, че съм тук. Аз съм немец. Аз самият бях затворен! В „Льо Верне“.
— Виж го ти — каза жената спокойно. — И немски знае. Пусти елзасец! Сифилисът да те стопи, мерзавецо! Теб и твоите проклети колеги, които вечер се нареждат тук! Нека ви отнесе ракът всички до един за туй, дето ни го показвате! Чувства нямате ли, свини такива! Не знаете ли какво вършите! Оставете ни на спокойствие! Оставете ни на спокойствие! — викна тя високо и сурово. — Затворихте ни — не е ли достатъчно! Оставете ни на спокойствие! — изкрещя тя.
Чух да идват и други и отскочих настрана. Цялата нощ останах в гората. Не знаех накъде. Лежах между стволовете и гледах светлината да угасва, а после над местността да се издига луната, бледа като бяло злато, и вече с мъглите, изпаренията и есенния хлад. Сутринта слязох обратно долу. Намерих човек, който смени костюма ми за един син монтьорски комбинезон.
Завърнах се отново край лагера. На поста обясних, че трябва да прегледам осветлението. Френският ми език беше достатъчно добър. Пуснаха ме, без повече да питат. Кой ли пък доброволно искаше да влезе в лагер за интернирани?
Предпазливо се промъквах из улиците на лагера. Жените живееха в постройки подобни на сандъци, преградени отвътре със завеси. В бараките имаше долен и горен етаж. По средата минаваше коридор, а от двете страни висяха завеси. Много от тях бяха дръпнати и се виждаше подредбата на помещенията. В повечето имаше само най-необходимото, но някои, с една покривка, няколко пощенски картички, фотографии, бяха добили лична атмосфера, колкото и бедна да бе тя. Аз прибягвах през полутъмните бараки, а жените спираха работата си и ме гледаха.
— Новини? — ме запита една.
— Да, за някоя, която се казва Хелен. Хелен Бауман.
Жената се замисли. Дойде и друга жена.
— Не е ли нацистката пачавра, дето работи в лавката? — попита тя. — Тази, дето върти любов с лекаря?
— Тя не е нацистка — казах аз.
— Тази, дето е в лавката, също не е — отвърна първата жена. — Мисля, че се казва Хелен.
— Тук има ли нацита? — попитах аз.
— Разбира се, тук всичко е омешано. Къде са сега немците?
— Не съм ги виждал.
— Очаква се да дойде военна комисия. Чули ли сте нещо?
— Не.
— Щяла да дойде да освободи нацитата от лагера. Обаче и гестапо ще дойде. Знаете ли нещо?
— Не.
— Немците нямало да се интересуват от неокупираните зони.
— Би им подхождало.
— Нищо ли не знаете?
— Слухове, нищо друго.
— От кого са новините за Хелен Бауман?
Поколебах се.
— От мъжа й. Той е свободен.
Другата жена се засмя.
— Ще има да се чуди!
— Може ли да се влезе в лавката? — попитах аз.
— Защо не? Не сте ли французин?
— Елзасец.
— Страхувате ли се? — попита другата жена. — Защо? Криете ли нещо?
— Съществува ли днес човек, който няма какво да крие?
— Спокойно можете да го повторите — отвърна първата жена. Другата не каза нищо. Оглеждаше ме, сякаш бях шпионин. Парфюмът й на момина сълза я обвиваше като облак.
— Благодаря — казах аз. — Къде е лавката?
Първата жена ми описа пътя. Минах през полумрака на бараката, сякаш ме шибаха с пръчки. От двете страни изплуваха лица и изпитателни очи. Имах чувството, че съм попаднал в държава на амазонки. После отново дойде улицата, слънцето и застоялият въздух на пленничеството, който висне над всеки лагер като сива политура.
Сякаш ослепях. Никога не бях мислил за верността или за изневярата на Хелен. Било е далеч в периферията, съвсем незначително; прекалено много неща се бяха случили и бе толкова важно да оживеем, че другото почти не съществуваше. Дори и да би ме измъчвало в „Льо Верне“, щеше да е като абстракция — някоя мисъл, някоя представа, измислена от самия мен, разсеяна и отново подета.
Сега обаче стоях между нейните другарки. Предната вечер ги бях видял на оградата, сега ги видях пак; гладни жени, от месеци насам сами и въпреки пленничеството си — жени, но тъкмо заради това пък и по-чувствителни. Какво друго им бе останало?
Отидох към бараката с лавката. Сред тия, които купуваха продукти, стоеше бледа, червенокоса жена.
— Вие пък какво искате? — попита тя.
Затворих очи и направих движение с главата. После отстъпих встрани. Тя бързо огледа клиентите си.
— След пет минути — прошепна тя. — Добри или лоши?
Схванах, че искаше да каже дали нося добри или лоши новини. Повдигнах рамене.
— Добри — казах аз и излязох.
След малко жената дойде и ми махна.
— Трябва да сме предпазливи — обясни тя. — За кого имате новини?