— За Хелен Бауман. Тук ли е?
— Защо?
Замълчах. Видях луничките по носа и шарещите очи.
— В лавката ли работи?
— Какво искате? — върна въпроса жената. — Сведение? Един техник? За кого?
— За мъжа й.
— Последния път някой попита същото за една друга — с огорчение каза жената. — След три дни я прибраха. Бяхме се уговорили да ни се обади, ако всичко е минало добре. Никаква вест не получихме. И вие сте същият!
— Аз съм нейният мъж.
— Аз съм Грета Гарбо.
— Иначе защо щях да ви питам?
— За Хелен Бауман — каза жената — са питали често. И то странни хора. Искате ли да знаете истината? Хелен Бауман е мъртва. Преди две седмици тя умря и я погребаха. Това е истината. Мислех, че носите новини отвън.
— Умряла ли е?
— Умряла. А сега ме оставете на спокойствие.
— Не е умряла. В бараките знаят по-добре.
— В бараките се говорят много глупости.
Погледнах червенокосата жена.
— Ще й дадете ли едно писмо? Тръгвам, но бих искал да оставя едно писмо.
— Защо?
— Защо пък не? Едно писмо не означава нищо. Нито убива, нито предава.
— Така ли? На колко сте години?
— Това не знам. И без това съм живял само откъслечно. Бихте ли ми продали лист хартия и молив?
— Там има и двете — каза жената и показа към малка маса. — Защо искате да пишете на една мъртва?
— Защото днес това се случва често.
Написах на една бележка: „Хелен, аз съм тук. Отвън. Тази вечер. На телената ограда. Чакам.“
Не залепих писмото.
— Искате ли да й го дадете? — попитах аз жената.
— Много луди има в днешно време — отговори тя.
— Да или не?
Тя прочете писмото, което й подадох.
— Да или не? — повторих аз.
— Не — каза тя.
Оставих писмото на масата.
— Поне не го скъсвайте — казах аз.
Тя нищо не отговори.
— Ще се върна и ще ви убия, ако попречите това писмо да стигне в ръцете на жена ми — казах аз.
— Още нещо? — попита жената и ме загледа втренчено с плоски, зелени очи от изхабеното си лице.
Поклатих глава и се запътих към вратата.
Жената ме гледаше втренчено и не отговори.
— Ще бъда още десет минути в лагера — ще мина пак, за да разбера — казах аз.
Вървях по улицата на лагера. Не вярвах на жената; исках да почакам известно време и после да се върна в лавката, за да потърся Хелен. Но изведнъж почувствувах как мантията на невидимото покровителство ме напусна — изведнъж добих исполински размери, бях беззащитен и трябваше да се скрия.
Наслука влязох в една врата.
— Какво искате? — ме попита една жена.
— Трябва да проверя електрическата инсталация. Има ли някаква повреда? — запита някой до мен, й това бях аз.
— Няма никаква повреда, но тук никога нищо не е било здраво.
Видях, че жената носеше бяла престилка.
— Това болницата ли е? — попитах аз.
— Лазаретът. Повикан ли сте?
— Изпрати ме моята фирма. Трябва да се проверят инсталациите.
— Проверявайте каквото искате — каза жената.
Мина един мъж в униформа.
— Какво има?
Жената в бялата престилка му обясни. Погледнах мъжа. Стори ми се, че го познавам отнякъде.
— Електричество? — каза той. — Лекарства и витамини щяха да бъдат сто пъти по-необходими. — Той захвърли кепето си на масата и излезе.
— Тук всичко е наред — казах аз на жената в бяло. — Кой беше този?
— Лекарят, кой друг? Останалите не ги е грижа за нищо!
— Имате ли много болни?
— Достатъчно.
— А умрели?
Тя ме погледна.
— Защо искате да знаете?
— Така просто — отвърнах аз. — Защо всички тук са толкова мнителни?
— Ами така — повтори жената. — От каприз, вие нищо не подозиращ ангел, с родина и с паспорт! Не, от четири седмици не сме имали умрели. Ала преди това имахме достатъчно.
Преди четири седмици бях получил писмо от Хелен. Следователно тя трябваше да бъде тук.
— Благодаря — казах аз.
— За какво благодарите? — с огорчение запита жената. — Благодарете по-добре на бога, че вашите родители са ви дали отечество, което да обичате, дори и да е нещастно, макар че в нещастието си то затваря още по-нещастни и ги държи на разположение на хищници, които пък направиха страната ви нещастна! А сега продължавайте да правите светлина — добави тя. — По-добре щеше да е някои глави да се пълнеха с повече светлина!
— Тук идва ли вече немска комисия? — бързо попитах аз.
— Защо искате да знаете?
— Чух, че я очакват.
— Удоволствие ли ви прави да го знаете.
— Не. Трябва да предупредя някого.
— Кого? — жената се изправи.
— Хелен Бауман.
Жената ме погледна.
— За какво? — попита тя после.
— Познавате ли я?
— Защо?