Отново се изпречи стената на недоверието, която едва по-късно прозрях.
— Аз съм мъжът й.
— Можете ли да го докажете?
— Не. Документите ми не са като нейните. Но може би ще е достатъчно, ако ви кажа, че не съм французин.
Извадих паспорта на мъртвия Шварц.
— Нацистки паспорт — каза жената. — Така си и мислех. Защо правите това?
Изгубих търпение.
— За да видя жена си. Тя е тук. Писа ми.
— У вас ли е писмото?
— Не. Унищожих го, когато побягнах. Защо са тези потайности?
— И аз бих искала да узная това от вас.
Лекарят се върна.
— Необходима ли сте тук? — попита той сестрата.
— Не.
— Тогава елате с мен. Готов ли сте — обърна се той към мен.
— Още не. Утре ще дойда пак.
Върнах се в лавката. Червенокосата стоеше с две други жени до една маса и им продаваше бельо. Чаках и отново почувствувах, че щастието ме напуска; трябваше да се махна, ако още исках да се измъкна от лагера. Постовете щяха да се сменят, а на новите трябваше да обяснявам всичко отначало. Хелен не видях. Жената избягваше погледа ми. Тя проточи пазарлъка. После дойдоха още няколко жени, видях през прозореца да минава един офицер. Напуснах лавката.
Старият пост бе още на изхода. Спомниха си и ме пуснаха да мина. Тръгнах и изпитах същото чувство, както в „Льо Верне“: че ще тръгнат след мен, за да ме арестуват. Изби ме пот.
По пътя отдолу се зададе стар камион. Нямаше накъде да завия и продължих да вървя по ръба на платното, забил поглед в земята. Колата ме отмина и спря току зад мен. Устоях на изкушението да побягна. Колата можеше бързо да обърне и тогава бях загубен. Чух зад гърба си бързи стъпки. Някой извика:
— Хей, монтьор!
Обърнах се. Един по-възрастен човек в униформа се приближи.
— Разбирате ли нещо от мотори?
— Не. Аз съм електротехник.
— Може да е и от електрическата инсталация. Елате да прегледате мотора ни!
— Да проверете да видим от какво е — обади се вторият водач.
Погледнах. Беше Хелен. Тя стоеше зад войника, гледаще ме втренчено с пръст на устата. Носеше панталон и яке и беше много слаба.
— Проверете да видим — повтори тя и ме остави да мина край нея. — Внимание! — измърмори тя. — Прави се, че разбираш. Повреда няма.
Войникът се тътреше след нас.
— Откъде идваш? — прошепна тя. Аз отворих скърцащия капак на мотора.
— Избягах. Как мога да те срещна?
И тя се наведе над мотора.
— Аз пазарувам за лавката. В други ден. Бъди в селото! Първото кафене вляво. В девет часа сутринта.
— А преди това?
— Много ли ще трае? — попита войникът.
Хелен извади от джоба на панталоните си пакет цигари и му го подаде.
— Само няколко минути. Нищо особено.
Войникът задали цигарата си и седна на ръба на платното.
— Къде? — попитах Хелен, наведен над мотора. — В гората? На оградата? Вчера бях там. Тази вечер?
Тя за миг се подвоуми.
— Добре. Тази вечер. Не мога преди десет часа.
— Защо?
— Тогава си отиват другите. Значи, в десет. Ако не — в други ден сутрин. Бъди предпазлив.
— Как са тук полицаите?
Войникът приближи.
— Не съвсем лошо — каза на френски Хелен. — Почти е готово.
— Колата е стара — обясних аз.
Войникът се засмя.
— Новите са у швабите. И у министрите. Готово?
— Готово — каза Хелен.
— Добре, че ви срещнахме — заяви войникът. — От автомобили разбирам само това, че имат нужда от бензин.
Той се покатери в колата. Хелен го последва. Включи мотора. Вероятно бе изключила само тока. Моторът забръмча.
— Благодаря — каза тя и се наведе от седалката към мен. Устните й мълвяха недоловими думи. — Вие сте първокласен специалист — каза тя после и потегли.
Стоях няколко секунди на синия нафтен пушек. Не изпитвах почти нищо, също както не се усеща разликата при рязката смяна на много горещо със студено. След това бавно, докато продължавах механично да вървя, започнах да мисля, а с мисленето дойде и тревогата, и споменът за това, което бях чул, и тихата, плаха човъркаща мъка на отчаянието.
Лежах в гората и чаках. Стената на плача, както наричаше Хелен жените, които мълчаливо и сляпо гледаха в здрача, избледня. Стъмни се. Скоро си отидоха и последните, стрелнаха се обратно. Загледах втренчено стълбовете на оградата. Те се превърнаха в сенки, сред които се появи нова тъмна сянка.
— Къде си? — прошепна Хелен.
— Тук!
Пипнешком се приближих до нея.
— Можеш ли да излезеш? — попитах я аз.
— По-после. Когато всички си отидат. Почакай.
Промъкнах се обратно в храсталака, достатъчно далеч, за да не бъда открит, ако някой насочи джобен фенер към гората. Лежах на земята и вдишвах силната миризма на мъртвите листа. Излезе слаб вятър и наоколо ми зашумя, сякаш хиляди шпиони залазиха към мен. Очите ми все повече и повече свикваха на тъмнината и сега виждах сянката на Хелен, а неясно над нея — бледото й лице, чиито черти не можех да разпозная. Тя висеше на бодливата тел като черно растение с бял цвят, после се превръщаше в тъмна, безименна фигура от мрачни времена и тъкмо защото не можех да разпозная лицето й, то ми се явяваше като вечното лице на всички страдалци по света. Малко по-нататък различих друга жена, която стоеше като Хелен, а после и трета и по-надалеч — четвърта. Стояха като фриз от кариатиди, носещи небосвод от скръб и надежда.