— Трябва да се нахраниш. Имаш ли нещо за ядене?
— Имам. А може в гората да има ягоди. И гъби също или орехи.
— Ще издържиш ли до утре вечер? Ще донеса нещо.
— Разбира се. Почти съмна.
— Не яж гъби. Не ги познаваш. Ще донеса достатъчно храна.
Хелен си облече полата. Беше широка — светлосиня, на бели цветя. Намести я и я закопча, сякаш се препасваше за някоя битка.
— Обичам те — с отчаяние продума тя. — Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. Не го забравяй! Никога!
Казваше го почти всеки път, когато се разделяхме. Настъпи време, когато станахме достъпен дивеч за всички — и за френските жандарми, които ни дебнеха от побесняло чувство за ред, и за гестапо, което се опитваше да проникне в лагера, макар да се твърдеше, че има съглашение с правителството на Петен, което се е възпротивило. Никога не се знаеше кой ще те пипне и всяка раздяла сутрин биваше последна.
Хелен ми носеше хляб и плодове, а понякога парче салам и сирене. Не се решавах да сляза долу в близкото градче и да живея там. Устроих се в гората и заживях в оцелялата част на един порутен манастир, който открих недалеч. През деня спях или четях каквото ми носеше Хелен и наблюдавах пътя от един гъсталак, в който не можеше да ме открият. Хелен ми носеше и новините, и слуховете, че немците наближавали все повече и повече и хич не ги било грижа за техните договори.
И въпреки това беше живот, който едва ли не ни подлудяваше. Страхът се надигаше, понякога горчив като стомашен сок, ала навикът да живеем само за момента побеждаваше всеки път. Имахме хубаво време, а нощем небето бе осеяно със звезди. Хелен бе намерила някакво платнище, на което лежахме върху сухите листа в разрушения манастирски вход и се ослушвахме в шумовете на нощта.
— Как успяваш да изчезваш? — попитах я веднъж. — И то тъй често?
— Заемам поверителна служба, а се ползвам и с известно покровителство — отговори след малко тя. — Нали видя, понякога слизам и до селото.
— Затова ли успяваш да взимаш храна и за мен?
— Взимам я от лавката. Разрешават ни да купуваме оттам, щом имаме пари и ако има какво.
— Не се ли страхуваш, че някой би могъл да те види тук или да те предаде?
Тя се усмихна.
— Само заради теб. Не за себе си. Какво може да ми се случи? Нима не съм вече в затвора!
На следващата вечер не дойде. Стената на плача се разпадна, аз приближих дебнешком, бараките чернееха на слабата светлина, чаках, ала не дойде. Цяла нощ чувах жените, които бродеха до тоалетните, чувах стонове и въздишки. Внезапно по пътя видях засенчените светлини на автомобили. През деня останах в гората. Бях неспокоен; изглежда, нещо се бе случило. Известно време мислех за това, което бях чул в лагера и по някакъв странен обратим начин то се превърна в утеха за мен. Всичко беше по-добро, отколкото Хелен да е болна, отведена или мъртва. Тези три възможности стояха така плътно една до друга, че всичките означаваха едно. А животът ни бе в такава безизходица, че сега се касаеше единствено до това да не се загубим и един ден да се опитаме да се спасим от вихрушката в някой тих, залив. Може би тогава щяхме да успеем още веднъж да забравим всичко.
— Невъзможно е — каза Шварц. — Дори с цялата любов, с цялото съжаление, доброта и нежност. Знаех това и ми беше безразлично; лежах в гората и гледах втренчено прехвръкващите трупове на пъстрите листа, които се отделяха от клоните, и мислех само: запази я жива! Запази я жива, господи, и никога за нищо няма да я питам. Животът на човека е толкова по-значим от водовъртежите, в които попада. Запази я жива, само жива, и ако трябва да е без мен, запази я жива дори и тъй, но само да е жива!
Хелен не дойде и през следващата нощ. Затова пък вечерта видях отново два автомобила. Те се изкачваха по пътя към лагера. Промъкнах се в широк диаметър и различих униформи. Не видях дали бяха есесовски или военни униформи, но сигурно бяха немски. Прекарах ужасна нощ. Колите бяха дошли към девет часа и едва след един час отпътуваха обратно. Фактът, че бяха дошли нощем, почти потвърждаваше, че беше гестапо. Когато отпътуваха, не можах да разбера дали бяха отведени хора от лагера. Блуждаех — в буквалния смисъл на думата, — блуждаех по пътя и около лагера до сутринта. След това реших да вляза още, веднъж в лагера като техник, но видях, че постовете са удвоени и при тях — някакъв цивилен със списъци.
Денят ми се стори безкраен. Когато за стотен път се промъкнах край бодливата тел, внезапно видях на около двайсет крачки разстояние откъм моята страна увит във вестник пакет. Съдържаше парче хляб, две ябълки и бележка без подпис: тази вечер. Навярно Хелен го бе хвърлила, когато не съм бил там. Изядох хляба на колене, толкова безсилен се почувствувах. След това отидох до скривалището си и заспах. Събудих се следобед. Беше много ясен ден, изпълнен със златиста светлина като с вино. Всяка нощ шумакът се бе обагрял все по-пъстър. Сега буките и една липа се издигаха тъй жълти и червени под топлото следобедно слънце, грейнало над моята полянка, сякаш, докато съм спял, невидим художник ги бе превърнал във факли, които горяха неподвижно в безкрайно тихата светлина. Лист не помръдваше.