Отново изгубих гласа и не знам дали наистина бе крещял така, или ми се бе счуло. Кафето дойде, аз, олюляваики се, излязох навън и се отпуснах на една пейка. След известно време дойде някой и каза да съм почакал още малко. Аз и без друго не бих си отишъл.
После дойде префектът и ми обясни, че всичко е наред. Стори ми се, че припадъкът се оказа полезен, колкото и думите ми.
— По-добре ли се чувствувате? — ме запита чиновникът. — Не трябва да се страхувате толкова много от мен. Аз съм само един дребен провинциален френски префект.
— Това е повече от бог — отвърнах аз щастлив. — Бог ми е дал само едно твърде общо разрешение за пребивание на земята, с което не мога да предприема нищо. Онова, от което действително се нуждая, е разрешение за пребивание в окръга тук и никой друг не може да ми го даде освен вие, господин префект.
Той се засмя:
— Но ако ви търсят, тук сте най-застрашен.
— Ако ме търсят, в Марсилия съм по-застрашен, отколкото тук. Ще предположат, че по-скоро съм там, отколкото тук. Дайте ни разрешение за една седмица. През това време ще можем да поемем пътя през Червено море.
— Червено море?
— Това е израз между бегълци. Ние живеем като евреите при изтеглянето им от Египет. Зад нас немската армия и гестапото, от двете ни страни — морето от френски и испански полицаи, а пред нас — обетованата земя Португалия, с пристанището в Лисабон, за към още по-обетованата земя Америка.
— Да не би да имате американска виза?
— Ще получим.
— Изглежда, че вярвате в чудеса.
— Нямам друг избор. Днес не стана ли чудо?
Шварц ми се усмихна.
Странно е колко пресметливи можем да станем, изпаднем ли в беда. Знаех добре защо съм казал последния израз и защо преди това бях поласкал префекта със сравнението за бога. Трябваше да издействувам едно кратко разрешение за пребивание. Когато разчитаме изцяло на други, превръщаме се в точно пресмятащи психолози, дори и да сме останали почти без дъх, а може би тъкмо заради това. Едното няма нищо общо с другото, а двете действуват отделно, без едното да накърнява другото, страхът е истински, болката е истинска, а такава е и сметката. Всички имат еднаква цел: спасение.
Шварц видимо се беше успокоил.
— Скоро свършвам — каза той. — Наистина получихме разрешение за пребивание до една седмица. Чаках на портала на лагера, за да отведа Хелен. Бе късно следобед. Ръмеше ситен дъжд. До нея стоеше лекарят. Видях я за миг да говори с него, преди още да ме забележи. Тя говореше оживено, а лицето й бе по-развълнувано, отколкото бях свикнал да го виждам; имах чувство, че надничам от улицата в стая, без да ме виждат.
После тя ме забеляза.
— Жена ви е тежко болна — обърна се към мен лекарят.
— Това е истина — отвърна със смях Хелен. — Изпращат ме в болница и там ще умра. Съвсем както е уговорено.
— Това не е шега — враждебно заяви лекарят. — Жена ви действително е за болница.
— Тогава защо отдавна не е вече там? — попитах аз.
— Какво означава всичко това? — се намеси Хелен. — Не съм болна и няма да отида в болница.
— Можете ли да я пратите в болница — попитах аз лекаря, — така че там да бъде в безопасност?
— Не — след известна пауза отвърна той.
Хелен отново се засмя.
— Разбира се, че не. Що за глупав разговор. Adieu, Жан.
Тя тръгна надолу по пътя. Исках да попитам лекаря какво й е, но не можах. Той ме гледаше втренчено, после бързо се запъти обратно към лагера. Последвах Хелен.
— Носиш ли паспорта си? — попитах.
Тя кимна.
— Дай ми чантата си — казах аз.
— Няма почти нищо вътре.
— Въпреки това ми я дай.
— Роклята, дето ми я купи в Париж, е все още с мен.
Вървяхме надолу по пътя.
— Болна ли си? — попитах аз.
— Ако наистина бях болна, нямаше да мога да вървя, Трябваше да имам температура. Не съм болна. Той лъже. Искаше да остана. Погледни ме. Имам ли вид на болна? — Тя се спря.
— Да — казах аз.
— Не бъди тъжен — каза тя.
— Не съм тъжен.
Сега знаех, че е болна. Знаех също, че никога нямаше да го признае пред мен.
— Би ли ти помогнало, ако беше в болница?
— Не! — каза тя. — Ни най-малко! Трябва да ми повярваш. Ако бях болна и в болницата можеха да ми помогнат, веднага щях да се опитам да вляза. Повярвай ми!
— Вярвам ти!
Какво друго можех да сторя? Внезапно цялата смелост ме напусна.
— Може би щеше да предпочетеш да останеш в лагера — най-после казах аз.
— Ако не бе дошъл, щях да се самоубия.
Продължихме нататък. Дъждът се усили. Повяваше около нас като сиво було от много ситни капчици.
— Трябва да побързаме да стигнем до Марсилия — казах аз. — Оттам пък до Лисабон, а после — Америка.