Човекът подпечата паспорта и си отиде. Прехапах устни. Колко се бях изнервил! После ми хрумна, че паспортът с печат донякъде вече наподобява оригиналния.
В Швейцария цял ден обмислях дали да не замина и за Германия с влака; но липсваше ми смелост. Не знаех също дали нямаше да проверяват по-щателно връщащите се в родината, дори и хората от предишна Австрия. Сигурно нямаше да го направят; и все пак реших да премина границата нелегално.
Затова в Цюрих се отправих, както друг път, първо към Централната поща. На гишето за пратки до поискване най-често се срещаха познати — пътуващи без разрешение за пребивание, като нас самите. От тях можеше да се получи информация. Оттам отидох в „Кафе Грейф“ — противоположност на „Кафе дьо ла Роз“. Срещнах там хора, които се прехвърляха през границата, но нито един, който да знаеше точно каналите за Германия. Това бе обяснимо. Кой ли, освен мен, още имаше желание да отива в Германия? Забелязах погледите им, а след това, когато разбраха, че не се шегувам, те се отдръпнаха. Който искаше да се завърне, навярно бе дезертьор; защото кой ли пък желаеше да се завърне, ако не се съгласеше също и с режима? А какво оставаше на този, който е стигнал дотам? Да предаде — кого? Да предаде — какво?
Внезапно се озовах сам. Избягваха ме, както се избягва извършилият убийство. А и нищо не можех да обясня; понякога на мен самия ми ставаше горещо, изпотявах се от притеснение, когато помислех какво съм предприел — камо ли да го обясня на други.
На третата сутрин в шест часа дойде полицията и ме вдигна от леглото. Разпитваха ме подробно. Веднага разбрах, че някой от моите познати ме е издал. Заразглеждаха с недоверие паспорта ми и ме взеха на разпит. Сега печатът в паспорта се оказа цяло щастие за мен. Можех да докажа, че съм влязъл легално и едва от три дни съм в страната. Добре си-спомням ранното утро, когато вървях с чиновника по улиците. Денят бе ясен и кулите и покривите на града се открояваха в небето остро, като изрязани от метал. От някаква фурна миришеше на топъл хляб и сякаш цялата утеха на всемира се съдържаше в тази миризма. Това познато ли ви е?
Кимнах.
— Светът никога не ни се вижда по-красив, отколкото в мига, в който ни арестуват. Преди да го напуснем. Да би могло да го чувствуваме винаги така! Може би време и спокойствие не ни достигат за това!
Шварц поклати глава.
— Това няма нищо общо със спокойствието. Просто така го почувствувах.
— Успяхте ли да го задържите? — попитах аз.
— Това не знам — бавно отвърна Шварц. — Та нали тъкмо това трябва да си изясня. Изплъзна ми се от ръцете — но пълно ли бе, когато го държах? Дали сега не мога да си го възвърна, по-здраво, и да го задържа завинаги? Сега, когато вече не се променя? Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни, именно защото е в движение? И не застава ли в покой едва когато вече липсва и няма как да се променя? Не ни ли принадлежи едва тогава?
Очите му се втренчиха в мен. За първи път ме гледаше открито. Зениците бяха разширени. Фанатик или безумец, помислих внезапно.
— Никога не съм изпитвал подобно нещо — казах аз. — Но не желае ли всеки да задържи това, което не се задържа? И да изостави онова, което не ни напуща?
На съседната маса жената във вечерната рокля стана. Тя погледна от терасата надолу към града и пристанището.
— Darling, защо трябва да се връщаме? — обърна се тя към мъжа в белия смокинг. — Да можехме да останем тук! Нямам никакво желание да отивам пак в Америка.
II
— В Цюрих полицията ме задържа само един ден — продължи Шварц, — тежък за мен ден. Боях се, че ще проверят паспорта ми. Достатъчно бе да се свържат по телефона с Виена или пък да поискат от някой специалист проверка на преправените дати.
Следобед се успокоих. На това, което щеше да се случи, гледах като на божия присъда. Струваше ми се, че съм лишен от правото да решавам. Ако ме тикнеха в затвора, нямаше да правя опити да отивам в Германия. Ала същата вечер ме пуснаха и настойчиво ми препоръчаха да продължа колкото е възможно по-скоро пътуването си извън пределите на Швейцария.
Реших да го сторя през Австрия. Познавах отчасти тамошната граница, а сигурно и не беше тъй зорко охранявана, както немската. Изобщо защо трябваше и двете да са строго охранявани? Едва ли някой желаеше да влезе, но вероятно мнозина искаха да напуснат страната.
Заминах за Оберит, за да опитам някъде оттам да се прехвърля. Най-много ми се искаше да изчакам дъждовен ден, но два дни времето се задържа ясно. На третата нощ тръгнах, за да не правя впечатление с дългия си престой.
Бе нощ, в която греят всички звезди. Толкова тиха, щото мислех, че мога да чуя тихите шумове на растежа. Знаете, че когато сме в опасност, се появява друга форма на зрение — не е остро съсредоточено в очите, а по-скоро в цялото тяло, сякаш гледаме с кожата, особено нощем. Стига се почти дотам, че бихме видели дори и шумовете, тъй много се усеща с кожата. Отваряме устата и слухтим, сякаш тя също вижда и чува. Никога няма да забравя тази нощ. Ясно съзнавах какво вършех — сетивата ми биха изострени докрай, бях готов на всичко, без всякакъв страх. Имах чувството, че вървя по висок мост от единия бряг на моя живот към другия, и добре знаех, че този мост ще се разпилее след мен като сребърен дим и не ще мога никога да се завърна. Вървях от разума към чувството, от сигурността към приключението, от рационалното към мечтата. Бях съвършено самотен, ала този път самотата не бе мъчителна; тя криеше в себе си нещо едва ли не мистериозно.