Тя разтвори вратата. Утрото нахлу бяло и кресливо. Слънцето грееше. Тя пак затвори вратата. Погледнах часовника.
— Параходът няма да отплува днес следобед — заяви Шварц. — Ще замине едва утре вечер.
Не му вярвах. Той разбра.
— Да идем някъде — предложи той.
След тихата кръчма шумът навън бе почти непоносим. Шварц се спря.
— Тичат, крещят! — Той се загледа в дружина деца, които мъкнеха кошове с риба. — Все нататък! Сякаш никой не липсва!
Слязохме надолу към пристанището. Водата се вълнуваше, вятърът бе хладен и силен, слънцето — сурово, без топлинка; плющяха платна и всеки дейно се занимаваше с утрото, с работата и със себе си. Сред цялото това оживление ние се плъзгахме като увехнали цветя.
— Все още ли не вярвате, че параходът заминава утре? — попита ме Шварц.
На безмилостната светлина той изглеждаше много уморен и съсипан.
— Не мога да повярвам. Преди това ми казахте, че тръгва днес. Да попитаме. Много е важно за мен.
— И за мен беше тъй важно. След това изведнъж престава да бъде важно.
Не отговорих. Продължихме нататък. Внезапно ме бе обзело бясно нетърпение. Празнорек, скоклив, животът си искаше своето. Нощта бе изтекла. И за какво ли бе това илюзорно обещание?
Спряхме пред един магазин с проспекти. Бяла табела на прозореца известяваше, че заминаването на парахода е отложено за следния ден.
— Свършвам — каза Шварц.
Бях спечелил един ден. Опитах се да вляза въпреки табелата. Бе затворено още. Около десетина души ме наблюдаваха. Спуснаха се от различни страни, когато натиснах бравата. Бяха емигранти. Щом видяха, че вратата е затворена, те се извърнаха и отново се престориха, че разглеждат витрината.
— Сам виждате, че имате още време — каза Шварц и предложи да пием кафе на пристанището.
Той набързо изпи горещото кафе и прилепи ръце към чашата, сякаш мръзнеше.
— Колко е часът? — попита той.
— Седем и половина.
— Един час — промърмори той. — След един час ще дойдат. — Той вдигна очи. — Не желая да ви разказвам някоя йеремиада. Така ли звучи?
— Не.
— Как звучи?
Колебаех се.
— Като историята на една любов.
Внезапно лицето му се отпусна.
— Благодаря — каза той. След това се съсредоточи. — Злото започна от Биариц. Бях чул, че от Сен Жан дьо Луц трябвало да отпътува една гемия. Не се оказа вярно. Когато се върнах в пансиона, заварих Хелен да лежи на пода с разкривено лице.
— Гърч — прошепна тя. — Сега ще мине. Остави ме!
— Ще повикам незабавно лекар.
— Никакъв лекар — изхриптя тя. — Не е нужно. Сега ще мине. Върви! Върни се след пет минути. Остави ме сама! Направи каквото ти казвам! Никакъв лекар! Върви най-после! — изкрещя тя. — Знам какво говоря. Ела след десет минути. Тогава можеш…
Тя ми махна да вървя. Вече не бе в състояние да говори; ала очите й бяха изпълнени с една толкова ужасяваща, неясна молба, че излязох. Стоях навън и се взирах в улицата. После потърсих лекар. Казаха ми, че някой си доктор Дюбоа живее само през две-три улици. Прибягах дотам. Той се облече и тръгна с мен.
Когато пристигнахме, Хелен лежеше на леглото. Лицето й беше влажно от пот; но беше по-спокойна.
— Довел си лекар — изрече тя тъй недружелюбно, сякаш бях най-големият й враг.
Доктор Дюбоа се приближи с лека стъпка.
— Не съм болна — каза тя.
— Мадам — с усмивка каза доктор Дюбоа, — не предпочитате ли да предоставите на един лекар да установи това?
Той отвори чантата си и извади инструменти.
— Остави ни сами — обърна се Хелен към мен.
Объркан, аз излязох от стаята. Сетих се за това, което бе казал лекарят в лагера. Тръгнах по улицата напред-назад и втренчено загледах табелата на отсрещния гараж. Тлъстия човек от табелата на отсрещния гараж. Тлъстият човек от табелата, направен от маркучи, се превърна в мрачен символ от черва и пълзящи бели червеи. Долавях ударите на чука от гаража и ми се стори, че някой чука по ламаринен ковчег; внезапно разбрах, че заплахата отдавна е стояла зад нас, един пепеляв фон, на който животът ни бе придобил по-релефни контури, като огряна от слънце гора пред стена от буря.
Дюбоа се върна по някое време. Имаше остра брадичка и навярно бе курортен лекар, който предписваше невинни средства против кашлица и махмурлук. Отчаях се, като го видях да пристига с танцовата си походка. Това бе мъртъв сезон за Биариц; положително бе благодарен за всичко, което му се предлагаше.
— Госпожа съпругата ви — каза той.
Погледнах го втренчено.
— Какво? — попитах аз. — По дяволите, кажете истината или не казвайте нищо!
Една деликатна, много красива усмивка за миг го промени изцяло.
— Ето — каза той, извади рецепта и написа нещо неразбираемо — Ето! Поръчайте го в аптеката. Нека ви върнат рецептата, ще можете да я ползвате постоянно. Отбелязал съм го.
Взех бялата бележка.
— Какво е?
— Нищо, което да можете да промените — отвърна той. — Не забравяйте това! Нищо, което да можете да промените.
— Какво е? Искам да знам истината, без тайни!
На това той не отговори.
— Когато ви дотрябва, идете в някоя аптека — каза той. — Ще ви го дадат.
— Какво е?
— Силно успокояващо средство. Дава се само по лекарско предписание.
Взех го.
— Какво ви дължа?
— Нищо.
И той се понесе нататък. На ъгъла на улицата се обърна.
— Вземете го и го поставете някъде, гдето жена ви ще може да го намери! Не говорете с нея за това. Тя знае всичко. Достойна е за възхищение.