Нищо ново не искаше вече. На нищо не вярваше. Смъртта, която я гризеше, не желаеше повече да отстъпва. Командуваше като вивисектор, който наблюдава резултата, когато орган след орган, клетка след клетка се променят и рушат Болестта танцуваше с нея в злокобен карнавал, така както ние бяхме играли безгрижни с костюмите в замъка; от един тесен череп с горящи очи ме поглеждаше човек, който ту ме мразеше, ту ми бе отчаяно предан, жена-въплъщение на жаждата за живот и отчаянието, човек, който имаше все пак само мен, за да се завърне от мрака, признателен за това в своя изпълнен с боязън и безстрашие ужас пред смъртта.
Шпионинът дойде и съобщи, че полицията си е отишла.
— Трябваше да идем в музея — заяви Лахман, — там е топло.
— Има ли тук музей? — запита една млада гърбава жена, чийто мъж бе заловен от жандармите и тя от шест седмици го очакваше.
— Разбира се.
Помислих си за мъртвия Шварц.
— Ще отидем ли? — попитах аз Хелен.
— Не сега. Да се върнем.
Не исках да вижда мъртвата отново, но не можах да я възпра. Когато се върнахме, портиерката се бе успокоила. Навярно бе дала да оценят верижката и пръстена.
— Бедната жена — каза тя, — сега и име дори няма.
— Съвсем без документи ли беше?
— Имаше sauf-conduit17 Обаче преди още да дойде полицията, другите го грабнаха и теглиха чоп кой да го вземе. Спечели го малката с червените коси.
— Ах, така значи; разбира се, тя изобщо няма документи. Сигурно и мъртвата е останала доволна.
— Искате ли да я видите?
— Не — отвърнах аз.
— Да — настоя Хелен.
Отидох с Хелен. Мъртвата окончателно бе спряла да кърви. Когато се качихме, заварихме две емигрантки да я мият. Тъкмо я обръщаха като бяла дъска. Косите й висяха до земята.
— Излезте! — изсъска ми едната.
Аз тръгнах. Хелен остана. След известно време се върнах, за да я взема. Тя стоеше сама в тясната стаичка до долния край на леглото и гледаше втренчено бялото, хлътнало лице, с едното око полуотворено.
— Хайде сега — казах аз.
— Така изглеждаме после — прошепна тя. — Къде ще я погребат?
— Не знам. Там, където погребват бедните. Ако струва нещо, портиерката ще се погрижи да събере пари.
Хелен не отговори. Студеният въздух нахлуваше през отворения прозорец.
— Кога ще я погребат? — попита тя.
— Утре или в други ден. Може би ще я откарат за аутопсия.
— Защо? Не вярват ли, че се е самоубила?
— Ще повярват.
Пристигна портиерката.
— Утре ще я откарат в някоя болница за аутопсия. Младите лекари се учат да оперират на такива трупове. За нея ще е все едно, а и без друго нищо не струва. Искате ли чаша кафе?
— Не — каза Хелен.
— Аз ще изпия едно — отвърна портиерката. — Странно как само се вълнува човек, нали? Пък нали всички трябва да умрем.
— Да — каза Хелен, — но никой не иска да го повярва.
Събудих се през нощта. Тя седеше в леглото и сякаш се ослушваше.
— Замириса ли ти?
— Какво?
— Мъртвата. Мирише. Затвори прозореца.
— Нищо не мирише, Хелен. Това не става тъй бързо.
— Мирише.
— Може би от клонките. — Емигрантите бяха събрали пари и поставили до мъртвата няколко лаврови клонки и една свещ.
— Защо внесоха клонките? Утре ще я нарежат, а после ще хвърлят парчетата в една кофа и ще ги продават като отпадъчно месо за животните.
— Не ги продават, а просто предават аутопсираните трупове да ги изгорят или да ги погребат — обясних аз и обвих с ръка Хелен. Тя ме отбягна.
— Не искам да бъда нарязана — каза тя.
— Защо трябва да бъдеш нарязана?
— Обещай ми — каза тя, без да ме слуша.
— Нищо не ми струва да обещая.
— Затвори прозореца. Пак ми замириса.
Станах и затворих прозореца. Навън грееше ясният месец, а котката бе клекнала до прозореца. Тя изсъска и отскочи, когато крилото на прозореца я докосна.
— Какво беше това? — попита Хелен зад мен.
— Котката.
— И тя надушва, Виждаш ли?
Обърнах се.
— Седи тук всяка нощ и очаква канарчето да излезе от кафеза. Заспи пак, Хелен. Сънувала си. Наистина нищо не мирише от другата стая.
— Тогава може би аз мириша?
Погледнах я втренчено.
— Тук никой не мирише, Хелен, сънувала си.
— Щом не е тя, трябва да съм аз. Престани с тези лъжи! — внезапно остро отвърна тя.
— Боже мой, Хелен! Никой не мирише! Ако изобщо би могло да мирише на нещо, то ще е на чесън долу от ресторанта. Ето! — взех едно от шишенцата одеколон, с които търгувах на черно по това време, и поръсих наоколо няколко капки. — Така, сега въздухът е свеж.