Тя все още бе седнала в леглото.
— Значи, признаваш — каза тя. — Иначе не би използвал одеколон.
— Няма какво да признавам. Направих го само за да те успокоя.
— Знам, че го мислиш — отговори тя. — Ти мислиш, че мириша. Както тази до нас. Не лъжи! Виждам го по погледа ти, отдавна! Смяташ ли, че не усещам как ме гледаш, когато мислиш, че не те забелязвам! Знам, че се гнусиш от мен, знам това, виждам го, чувствувам го всеки ден. Знам какво мислиш! Ти не вярваш на това, което казват лекарите! Ти вярваш нещо друго и мислиш, че ще можеш да го помиришеш, и се гнусиш от мен! Защо не си честен и не го кажеш?
Известно време не отроних дума. Ако имаше да каже нещо повече, трябваше да го каже. Ала тя мълчеше. Усещах, че трепереше. Хелен седеше в леглото — неясна, бледа, извита дъга, подпряна на ръцете, с огромните хлътнали очи и силно начервените устни — дни наред тя се червеше вече и преди лягане — и ме гледаше втренчено като ранен звяр, който иска да скочи върху мен.
Мина много време, докато се успокои. Накрая почуках у Баум от първия етаж и купих от него едно джобно шише коняк. Седяхме в леглото, изпихме го и чакахме утрото. Хората, които отнесоха трупа, дойдоха рано. Те затрополиха с тежките си обувки нагоре по стълбите. Носилката се блъскаше в стените на тесния коридор. През тънката стена глухо се долавяха шегите им. Час по-късно дойдоха новите наематели.
XVII
Няколко дни аз търгувах с кухненски принадлежности. Рендета от ламарина, ножове, резачки за зеленчук и малки неща, за които не беше необходим подозрителният куфар. На два пъти се върнах в стаята си по-рано от обикновено и не намерих Хелен. Почаках, разтревожих се, но портиерката ми обясни, че никой ме идвал да я взема. Била излязла преди няколко часа. Случвало се често.
Върна се късно вечерта. Лицето й не издаваше нищо. Не ме погледна. Не знаех как да постъпя, но щеше да е още, по-странно, ако не я питам нищо.
— Къде беше, Хелен? — не издържах все пак аз.
— На разходка.
— В такова време?
— Да, в такова време! Не ме контролирай!
— Не те контролирам — казах аз. — Само се тревожех да не те е заловила полицията.
Тя рязко се изсмя.
— Полицията вече няма да ме залови.
— Бих искал да повярвам.
Тя ме погледна втренчено.
— Ако продължаваш да питаш, ще изляза пак. Не мога да понасям постоянно да ме наблюдаваш, не разбираш ли? Къщите навън не ме наблюдават! Безразлична съм им! Безразлична съм на хората, които минават край мен. Те не ме питат и не ме наблюдават!
Разбрах какво искаше да каже. Навън никой не знаеше, че е болна. Там тя не беше пациент; беше жена. И искаше да остане жена. Искаше да живее; но да бъде пациент за нея означаваше бавно да умира.
Нощем плачеше насън. На сутринта забравяше всичко. Това идваше от раздвоението, което не можеше да понесе. То легна като отровна паяжина върху изплашеното й сърце. Виждах, че нуждата й от упойващи средства постоянно нарастваше. Попитах Левисон, който в миналото е бил лекар, а сега търгуваше с хороскопи. Каза ми, че отдавна вече е късно за нещо друго. Потвърди мнението на Дюбоа.
Вече често закъсняваше. Страхуваше се да не я разпитвам. Не го и правех. Веднъж, когато бях сам, се получи букет рози. Излязох, а когато се върнах, беше изчезнал. Тя започна да пие. Няколко души счетоха за необходимо да ми съобщят, че са я видели по баровете в компания. Аз се вкопчих за американското консулство. Бях получил разрешение да чакам в преддверието; ала дните минаваха и нищо не се случваше.
После ме заловиха. На двадесет метра от консулството внезапно полицията заприщи пътя. Опитах се да стигна до консулството, но възбудих подозрение. Който остана вътре в консулството, беше спасен. Видях Лахман да изчезва през вратата, откъснах се, пробих и паднах — спъна ме един жандарм.
— Младежът на всяка цена! — каза един усмихнат мъж в цивилни дрехи. — Той удивително много бърза.
Провериха документите ни. Задържаха шестима. Полицията се оттегли. Внезапно ни обградиха група цивилни. Изтикаха ни до един затворен камион, натовариха ни и ни откараха в предградието, в една къща, разположена доста уединено в градината. Звучи като долнопробен филм — каза Шварц. — Ала последните девет години не бяха ли те един блудкав, кървав филм?
— Гестапо ли беше — попитах аз.
Шварц кимна.
— Днес ми се вижда цяло чудо, че не бяха ме заловили по-рано. Знаех, че Георг няма да престане да ни търси. Усмихнатият млад човек ми обясни това, когато взе документите ми. За нещастие между тях беше и паспортът на Хелен; бях го взел със себе си за консулството.
— Най-после хванахме една от нашите рибки — каза младият човек. — Покрай нея и другата скоро ще дойде. — Той се усмихна и ме удари с натежалата от пръстени ръка по лицето.