Стигнах до едно тясно място на Рейн. Съблякох се и направих дрехите си на вързоп, за да ги държа над главата си. Странно чувство изпитах, когато се потопих гол във водата. Тя беше черна, много студена и чужда, сякаш в река Лета се потапях, да пия забрава. Символ ми се стори и това, че трябваше да премина гол, сякаш оставях всичко зад себе си.
Изсуших се и продължих да търся своя път. Когато минах край едно село, чух да лае куче. Не знаех къде точно минава границата и затова се движех по пътя, край едно сечище. Дълго време не срещнах жива душа. Вървях, додето съмна. Внезапно падна обилна роса и една сърна застана в края на просеката. Продължих нататък, но чух да наближават първите селяни с каруците си и подирих скривалище недалеч от пътя. Не исках да будя подозрение, задето тъй рано бях на крак, и то близо до границата. По-късно видях на шосето двама митничари с колела. Познах ги по униформите. Бях в Австрия. По онова време Австрия от една година влизаше в територията на Германия.
Жената във вечерната рокля и нейният спътник напуснаха терасата. Раменете й имаха тъмен загар. Беше по-едра от мъжа. Няколко други туристи също заслизаха бавно по стълбите. Те всички вървяха като хора, които никога не са били гонени. Не се обръщаха.
— Носех си сандвичи — каза Шварц — и намерих едно изворче. По обяд продължих пътя си. Целта ми бе селището Фелдкирх, за което знаех, че през лятото се посещава ат туристи. Очаквах, че няма да бия толкова на очи. Там спираха и влакове. Пристигнах. Със следващия влак отпътувах от границата за да изляза от най-опасната зона: Когато влязох в купето, там седяха вече двама есесовци в униформи.
Мисля, че в този миг само опитът ми с полицията в Европа ми помогна, иначе сигурно щях да се върна. И така аз влязох и седнах в ъгъла до един човек в лоден. Имаше оръжие.
След пет години това бе първият ми сблъсък с всичко, което олицетворяваше ужаса за мен. През изтеклите седмици често пъти си го бях представял, ала друга беше действителността. Не главата — тялото реагира; стомахът стана на камък, устата се вдърви.
Ловецът и двамата есесовци разговаряха за някаква вдовица Пфундер. Изглежда, е била много игрива, защото тримата изредиха няколко от любовните й приключения. След това започнаха да ядат. Носеха си сандвичи с шунка.
— За къде сте, господин съседе? — попита ме ловецът.
— Обратно, към Брегенц — казах аз.
— Не сте тукашен май?
— Да. В отпуск съм.
— А откъде идвате?
За секунда се подвоумих. Ако кажех Виена, както се виждаше от паспорта, може би тримата щяха да обърнат внимание, че не говорех мекия виенски диалект.
— От Хановер — казах аз. — Живея там вече над трийсет години.
— Хановер? Но това е много далеч!
— Така е. Но през отпуската не ни се стои у дома, нали?
Ловецът се засмя.
— Вярно е. Ама хубаво време улучихте!
Усетих, че ризата ми лепне.
— Да, хубаво — казах аз, — но горещо, сякаш вече сме в разгара на лятото.
Тримата отново започнаха да предъвкват вдовицата Пфундер. След няколко спирки слязоха и останах сам в купето. Сега влакът минаваше през една от най-красивите местности на Европа, но аз едва я забелязвах. Усетих внезапно почти непоносим пристъп на разкаяние, страх и отчаяние. Просто не разбирах вече защо бях прехвърлил границата. Седях в моя ъгъл, без да помръдна, и гледах втренчено през прозореца. Бях заловен и сам бях тръшнал вратата зад гърба си. Безброй пъти исках да сляза и да се опитам през нощта да се върна в Швейцария.
Не го сторих. Лявата ми ръка бе сграбчила в джоба паспорта на мъртвия Шварц, като че ли той можеше да ми влее сила. Внушавах си, че сега няма значение дали ще се задържа по-близко до границата или не и че колкото по-навътре влизам в страната, толкова опасността ще намалява. Реших да пътувам и през нощта. Във влака по-рядко искат документи, отколкото в хотелите.