Продължихме нататък. Бе странен ден. Като че ли отсамшното и отвъдното бяха пропаднали и ние се движехме по тесен хребет из една висока, забулена в облаци местност, като в кабина на въжена линия. Най-близкото, с което можех да го сравня, би била някоя от старите китайски картини с туш, на които сред върхове, облаци и водопади шествуват пътници монотонно. Момчето се сгуши на задната седалка и почти не мръдна. В живота си не бе научило друго, освен да се съмнява. За друго то не си спомняше. Когато културтрегерите на Третия райх разбиха черепа на дядо му, то е било на три години, когато обесиха баща му — на седем, а на девет, когато изгориха майка му в газова камера — едно чистокръвно дете на двадесетия век. По някакъв начин се бе изплъзнало от концентрационния лагер и само си бе проправило пътя през границата. Ако го пипнеха, щяха да го върнат и да го обесят като дезертьор в концентрационния лагер. Сега искаше да иде в Лисабон: там имал чичо — часовникар, тъй казала майка му вечерта преди да я изгорят, когато го благословила и му дала последните съвети.
Всичко вървеше добре. На френската граница никой не ни поиска разрешение за напускане на страната. Представих бегло паспорта си и направих заверките за колата. Жандармите козируваха, бариерата се вдигна и ние напуснахме Франция. Няколко минути по-късно се възхищаваха от колата испанските митнически чиновници — искаха да знаят колко километра развива в час. Казах някакви цифри и те замечтаха за последната голяма марка на една от техните коли — „Хиспано-Суица“. Заявих, че съм имал такава и обрисувах летящия жерав на охладителя. Бяха възхитени. Попитах къде бих могъл да напълня резервоара. Обясниха ми, че за приятелите на Испания има специален фонд. Нямах пезети. Обмениха ми франкове. Сбогувахме се с обичайните любезности.
Облегнах се назад. Хребетът и облаците изчезнаха. Пред нас се простираше една чужда страна; страна, която вече не приличаше на Европа. Още не бяхме се изплъзнали, ала между Франция и тази страна лежеше пропаст. Гледах пътищата, магаретата, хората, носиите, суровата камениста местност. Африка. Това бе истинският Запад, отвъд Пиринеите, чувствувах го. После видях, че Хелен плачеше.
— Сега си там, където желаеше — прошепна тя.
Не знаех какво имаше пред вид. Всичко бе минало така гладко, че ме изпълваше с недоверие. Помислих си за вежливостта, поздравите, усмивките — за първи път от години насам отново се бях натъкнал на тях, а трябваше да убия, за да се отнесат с мен като е човек.
— Защо плачеш? — попитах аз. — Още не сме спасени. Испания гъмжи от гестаповци. Трябва да я прекосим колкото е възможно по-бързо.
Преспахме в малко селище. В същност намерението ми бе да оставя някъде колата и да продължим с влака. Не го сторих. Испания беше несигурна; исках да я напусна колкото е възможно по-бързо. По необясним начин колата се превърна в мрачен талисман; техническото й съвършенство потиска и ужасът, който изпитвах от нея, много ми трябваше: престанах да мисля за Георг. Прекалено дълго той бе висял като заплаха над живота ми; сега го нямаше. Мислех за Усмихнатия; той е още жив и можеше по телефона да се опита да ни арестуват. За убийство всяка страна екстрадираше. Че е било самоотбрана, щях да доказвам там, където се бе случило.
Стигнах до португалската граница късно през следващата нощ. Виза бях получил по пътя без трудности. Оставих Хелен на границата в колата със запален мотор. Ако се случеше нещо подозрително, тя щеше да подкара към мен, щях да скоча вътре и така щяхме да пробием на португалската митница. Не можеше да ни се случи кой знае какво; беше малка спирка и в тъмнината, преди да успеят чиновниците да стрелят и да ни улучат, щяхме да се изплъзнем. Какво щеше да стане след туй в Португалия, бе друг въпрос.
Нищо не стана. Във веещия мрак униформените чиновници стояха като фигури от картина на Гоя. Те козируваха и ние потеглихме към португалската граница, където по същия начин ни пуснаха. Тъкмо колата бе поела, един от чиновниците се затича след нас и извика да спрем. Обмислих бързо и спрях; ако бях продължил транзит, възможно беше на следната спирка да ни спрат. Спрях. Едва дишахме.
Чиновникът достигна колата.
— Пропускът ви — каза той. — Забравихте го. Как ще се върнете без него през границата?
— Много ви благодаря.
Момчето зад мен дълбоко въздъхна. Аз самият за миг имах усещането, че съм без тегло, така облекчен се почувствувах.
— Сега си в Португалия — обърнах се аз към момчето. То бавно свали ръце от устата си и за първи път се облегна назад. Бе седяло приведено през цялото пътуване.