— Да — казах аз.
— И го разбирате?
— Да — отвърнах аз. — Какво ли е имала още да ви пише?
— Все пак нещо. Защо. Или…
Той замълча. Навярно мислеше за последно сбогом, за последно уверение в любов, за нещо, което той би могъл да вземе със себе си в своята самота. Научил се бе да отхвърля редица шаблонни понятия, ала не и това, явно.
— Започнела ли е да пише, не би могла да спре — казах аз. — С това, че не ви е писала нищо, тя ви е казала повече, отколкото би успяла с думите.
Той се замисли.
— Видяхте ли табелата в пътническото бюро? — прошепна той тогава. — Отложено с един ден. Тя щеше да живее един ден повече, ако бе знаяла!
— Не.
— Тя не искаше да тръгне. Затова го направи!
Поклатих глава.
— Не е могла да издържи повече болките, господин Шварц — предпазливо казах аз.
— Не вярвам — отговори той. — Защо тогава ще го направи тъкмо в деня преди пътуването? Или е мислела, че болна няма да я пуснат в Америка?
— Защо не оставите умиращия сам да определи докога може да издържи? — отвърнах аз. — Това е най-малкото, което можем да сторим!
Той ме загледа втренчено.
— Тя е издържала до краен предел — казах аз. — Заради вас, нима не виждате? Само заради вас. Щом е разбрала, че сте спасен — предала се е.
— Ами ако не бях толкова сляп? Ако не бях искал да отиваме в Америка?
— Господин Шварц — отвърнах аз, — това не би спряло болестта.
Той поклати странно глава.
— Отиде си, а изведнъж, сякаш никога не е била — прошепна той. — Погледнах я, отговор не получих. Какво сторих? Убих ли я, или я направих щастлива? Обичаше ли ме, или бях само един стълб, на който се опираше, когато й се харесваше? Отговор не намирам.
— Нужен ли ви е?
— Не — каза той, внезапно притихнал. — Простете ми. Навярно не.
— Отговор няма. Има само един, този, който си даваме сами.
— Разказах ви го, защото трябва да знам — прошепна той. — Какво е било? Дали един празен, безсмислен живот, животът на ненужен човек, на рогоносец, на убиец…
— Това не знам — казах аз. — Но и на любящ, ако щете, на светец, ако отдавате някакво значение на тези неща. Но за какво са тия определения? То е съществувало. Не е ли достатъчно?
— Съществувало е, но съществува ли още?
— Докато сте тук, то съществува.
— Само ние още го задържаме — прошепна Шварц. — Вие и аз. Никой друг. — Той втренчено ме загледа. — Не забравяйте това! Някой трябва да го задържи! То не трябва да си отива! Останахме само двама. При мен не е сигурно. То не трябва да умира. Трябва да продължи да живее. При вас е сигурно.
При цялото ми неверие едно странно чувство ме прониза. Какво искаше този човек? Заедно с паспорта си да ми прехвърли и своето минало? Или все пак искаше да посегне на живота си?
— Защо трябва да умира във вас? — попитах аз. — Вие ще живеете, господин Шварц.
— Няма да посегна на живота си — отвърна Шварц спокойно. — Няма да го сторя, след като видях Усмихнатия и знам, че е още жив. Ала паметта ми ще се опита да заличи спомена. Тя ще го накъса, ще го надроби, ще го преправя, докато стане безопасен и годен да преживее. Няколко седмици още и не бих могъл да ви разкажа това, което ви разказах днес. Затуй исках да ме изслушате! У вас то ще остане неподправено, защото не представлява опасност за вас. А някъде все пак трябва да остане — внезапно безутешно каза той. — У някого, тъй както е било, поне още известно време. — Той извади от джоба си два паспорта и ги сложи пред мен. — Ето и паспорта на Хелен. Билетите са вече у вас. Сега имате и американска виза. За двама — усмихна се призрачно той и замълча.
Втренчих поглед в паспортите.
— Наистина ли вече нямате нужда от вашия? — попитах аз с огромно усилие.
— Можете да ми дадете вашия в замяна — каза той. — Трябва ми само за ден-два. За границата.
Погледнах го.
— В чуждестранния легион не питат за паспорти. Известно ви е, че там приемат емигранти. А докато съществуват още хора като Усмихнатия, би било престъпление да се прахоса един живот със самоубийство, след като може да се изпрати срещу варвари, подобни на Усмихнатия.
Извадих паспорта от джоба си и му го подадох.
— Благодаря — рекох аз. — Благодаря от сърце, господин Шварц.
— Ето и пари. Съвсем малко ми трябват. — Шварц погледна часовника. — Искате ли да направите още нещо за мен? След половин час ще я откарат. Искате ли да ме придружите?
— Да.
Шварц плати сметката. Излязохме навън, в крещящото утро.