Параходът чакаше в Тежу бял и неспокоен.
Стоях в стаята до Шварц. Разбитите огледала още висяха. Сега те бяха празни. Счупените парчета бяха изнесени.
— Не трябваше ли да остана последната нощ при нея? — попита Шварц.
— Вие бяхте при нея.
Жената лежеше в ковчега като всички мъртъвци; с безкрайно чуждо лице. Тук не се интересуваше от нищо вече — нито от Шварц, нито от мен, нито от себе си. Невъзможно бе да си представи човек как е изглеждала. Тук лежеше една статуя. Само един човек още имаше представа каква е била, докато е дишала: Шварц. Шварц обаче вярваше, че тази представа имам сега и аз.
— Тя има още — каза той, — тук имаше още…
Той извади от едно чекмедже няколко писма.
— Не съм ги чел, вземете ги.
Взех писмата и поисках да ги сложа в ковчега. После размислих — мъртвата най-после принадлежеше единствено на Шварц, той го вярваше. Писмата от други нямаха вече нищо общо с нея — той не искаше да й ги даде, ала не искаше и да ги унищожи, защото все пак бяха част от нея.
— Ще ги взема — казах аз и ги пъхнах в джоба си. — Те са без всякакво значение. Не струват дори петачето за чиния супа.
— Патерици — отвърна той. — Знам. Веднъж бе споменала, че има нужда от патерици, за да продължи да ми бъде вярна. Представяте ли си? Абсурд някакъв…
— Не е — казах аз, а после много предпазливо, събрал цялото съчувствие на света, добавих: — Защо най-после не я оставите на спокойствие? Тя ви е обичала и е останала при вас, докато е могла.
Той кимна. Изведнъж ми се видя съвсем безпомощен.
— Това исках да знам — измърмори той.
Стана горещо в стаята със силната миризма, мухите, угасените свещи, слънцето вън и мъртвата. Шварц улови погледа ми.
— Помогна ми една жена — каза той. — Тежко е в чужда страна. Лекарят. Полицията. Откараха я. Снощи я върнаха. Преглеждали са я. Причината за смъртта. — Той безпомощно ме погледна. — Те са я… тя вече не е цяла — казаха ми да не я откривам…
Дойдоха носачите. Затвориха ковчега. Шварц залитна.
— Ще ви придружа — казах аз.
Не бе много далеч Утрото беше лъчезарно, а вятърът виеше като овчарско псе зад върволица от перести облаци. Малък и изгубен, Шварц стоеше беззащитен под голямото небе на гробищата.
— Ще се върнете ли в жилището си? — попитах аз.
— Не.
Бе взел един куфар със себе си.
— Знаете ли някой да подправя паспорти? — попитах аз.
— Грегориус. От една седмица е тук.
Отидохме при Грегориус. С паспорта на Шварц свърши бързо; не бе необходимо да е много прецизен. Шварц носеше у себе си проспекта на едно регистрационно бюро за чуждестранния легион; достатъчно бе само да пресече границата и да хвърли в казармата моя паспорт. Легионът не се интересуваше от миналото.
— Какво стана после с момчето, което бяхте взели със себе си? — попитах аз.
— Чичото го мрази; но момчето е щастливо, че този път поне човек от семейството го мрази.
Погледнах човека, който сега носеше моето име.
— Желая ви всичко добро — казах аз и отбягнах да го нарека Шварц. Не ми дойде наум нищо друго освен тази тривиална фраза.
— Няма да ви видя повече — отговори той. — Така е добре. Казал съм ви прекалено много, за да имам желание да ви видя пак.
Не бях толкова сигурен. Възможно бе тъкмо заради това да поиска по-късно някога отново да ме види. В представите му аз бях единственият, който отнасяше със себе си неподправената картина на неговата участ. Но може би именно заради това щеше и да ме намрази, мислейки, че съм му отнел жената, този път невъзвратимо и завинаги — вярваше, че собственият му спомен го мами и само моят е бистър.
Гледах го да върви по улицата надолу с куфара в ръка, окаяна фигура, образа на вечния рогоносец и на вечния любещ.
Ала от цялата галерия тъпи победители не бе ли той притежавал по-дълбоко човека, когото обичаше? И какво притежаваме в действителност. Защо е тази врява около неща, които в най-добрия случай са само взети за известно време назаем; и защо са тези брътвежи за това, дали ги притежаваме повече или по-малко, след като измамната дума „притежавам“ означава само: да прегърнем нищото?
Носех у себе си снимка на жена си — по това време постоянно имаше нужда от снимки за паспорт. Грегориус незабавно се залови за работа. Не се отделих от него. Не смеех да изпусна двата паспорта от очи.
Към обед бяха готови. Завтекох се към дупката, в която живеехме. Рут седеше на прозореца и наблюдаваше рибарските деца на двора.
— Загуби ли? — попита тя, когато застанах на вратата.
Вдигнах високо паспортите.
— Утре заминаваме! Ще носим други имена, всеки различно, а в Америка ще трябва още веднъж да се оженим.