Иван Вазов
Нощ във вълшебен замък
Две години преди димните кълба от коминя на локомотива да фърчат всред Стара планина, из пролома на Искъра, и ухораздирателния пискун на машината да разбужда ековете на планинските усои и ярове, и черни върволици от влакове, като прескачат въз леки мостове тихо ромонливите вълни на Искъра, да фърлят в тях своята тъмна фърката сянка и да сепват с железния трясък на колелетата вековната тишина на балканските самотии, аз направих едно посещение във вътрешността на Искърския пролом, както господ дал: яхнал на кон. Аз направих повече от едно посещение: бях гост на пролома през цяла нощ.
Да разкажа накъсо това.
Тръгнах от Орландовската воденица да се разходя по Софийско поле на същото кротко и дръгливо конче, което и друг път ми бе служило за подобна разходка; подир един час скитане по лъките край Искъра веднага ми хрумна да проникна в самия вход на пролома, който прави тая река в Стара планина, и да се поскитам малко из неговите самотии. Това беше отдавнашно мое желание, а време ми остаяше доста, за да ида дотам и да се върна вечерта в столицата.
Когато стигнах пролома и влезнах в него, аз не можах да устоя на съблазънта да повидя повечко от живописните негови завои и се оглъбих по-далеко, отколкото мислех. Проломът, глух, див и величествен, на всяка стъпка напред откриваше пред мене нови картини и ненадейности. Аз следвах, и всеки стигнат завой на дивата клисура ме пращаше към други завой, който ми вдъхваше желание да видя какви тайни крие следующия, както ни се случва при прочитането един увлекателен роман, на който всяка нова глава удвоява любопитството и пленява вниманието ни, колкото повече следим нишката на разказа.
По такъв начин, след два часа път из извивките на високите диви урви на клисурата, се отляво на Искъра, на места огледвайки се от коня в неговите вълни или катерейки се по върли и непристъпни пътеки в скалите, надвиснали страховито над дълбоките вирове на реката, аз неусетно се озовах на един шумест върх. Там сметнах, че както беше уморен конят ми от вратоломния път, ако решех да се повърна, щях да бъда принуден да преспя в някое полско село. Реших, прочее, да следвам разходката си и да пренощувам в някое балканско селце. Първото, което стоеше на пътя ми, според картата, беше Реброво. Тая щастлива мисъл ми се усмихна. След еднообразния живот в столицата за мене беше цял празник тая авантюра; нощуване всред Балкана, в едно шопско селце, гдето очаквах картини от живота, обстановка и впечатления съвсем други.
Аз замръкнах на върха, зад който стоеше Реброво. Пред очите ми се отваряше дълбока, пуста, дълга долина. В дъното й, позамрежено вече от вечерния сумрак (ето случай за мнозина учени хора да завикат: русизъм! Аз ги пращам да се разходят из ихтиманските села, може би да научат там нещо), Искър продължаваше своенравните си лъкатушки и потъваше нататък в планината. Аз спрях коня и се взирах напреде си, за да различа в някоя гънка на дола Реброво. Но никакъв признак на село. А картата ми именно тъдява го туряше, с едри кубета и с кръст — знак, че притежава и черква; и срещнатите селяни въглищари ме опътваха пак в тая долина. Срещу мене, на другия край на дола, пътят се пак издигаше и виеше по едно голо бърдо. Мигар зад него се крие селото? Но как мога да продължавам и нататък? Бедния кон е подвлякъл крака, мрачината се сгъстява и прави крайно опасно движението по тоя дядоадамски друм с коварните му трапове, които зеят в него и около него! Не, невъзможно да се мисли за напредване, нито за повръщане. А мене ми е необходимо Реброво; именно в тоя дол, дето ме стигна нощта! Де го? Аз си казвам, че всичко е направило заговор, за да ме заблуди днес: и руските картографи, и тукашните шопи. Докато съм в това недоумение, там долу, отвъд Искъра показват се из пътя кола. Те са далеко от мене и надали ще бъда чут. Но аз си правя с ръка тръба на устата и питам коларите със заглушителния глас на еврейчетата вестникопродавци из софийските улици:
— Чичо! Реброво дека е?
Добрите християни ме чуват. Един посочва в дола и до мене достигат слабо тия думи:
— Слèзни, слèзни още, господине! — „Който пита, не скита“, казах си аз и бутам коня, успокоен, надолу; след малко време оглъбявам се в един суходол, до самите поли на другото бърдо. При няколко дебели клонести дървета стои едно ниско уединено ханче. Аз диря селото, но не го виждам. Съвсем мръкна. Приближавам до вратата и викам ханджият. Излазя ханджийката.
— Тука е Реброво, господине — отговаря тя.
— Де тука?
— На, тука, това е Реброво.
Мисля си, че нейна милост е по-слаба в географията на България, отколкото един наш учител по същия предмет. Но на моите очудени въпроси тя отговаря съвсем равнодушно, че Реброво има, но село няма. Това ханче е само Реброво!