И така, в това уединено, изгубено всред балканските безлюдности ханче, с вид недотам успокоителен, аз трябваше да пренощувам.
„За Дон Кихота — си помислих (не знам защо тогава мислех за Дон Кихот) — това приключение би било едно от най-чудесните и рицарските. Ханчето би му се представило като един великолепен, як замък с кули и бойници, а ханджийката — прекрасната принцеса-домакиня на феодалната сграда, която му предлага гостолюбието и любовта си.“
Аз попитах обладателницата на замъка може ли да ми достави поне първото.
— Да спиш? Можеш — как? Имаме постеля — отговори тя.
— А нещо за хапване имаш ли? И сено за коня?
— Каквото дал господ… ще ви нахраним.
Дявол я зел, тя говори на ви сега!
— Има ли тука и други гости?
— Нямам никого.
— Ами ханджият!
— Човеко ми? Той закара въглища в градо, самичка съм тая нощ… А сега сме двама с тебе, само двамка… — отговаря умилно ханджийката.
Не се усмихвайте — тя е бабичка.
Тя връзва коня ми за един от коловете до зида и му дава сено, а аз влазям в ханчето. То е съвсем тъмно и състои от една голяма гола стая с огнище на средата и кръчма, в която се влазя през стаята.
Бабичката дохожда и палва една газена ламба с одимена тръба и я поставя на тезгяха, гдето са наредени чаши и шулци. Фитилчето, като изфърля един шадраван дим до потона, осветлява слабо кръчмата. Няколко дъсчени рафтове с нещо си там показват, че тя е и бакалница, а две широки седалища на другата страна загатват, че тя служи и за спалня. Харно. На един стълб — увесено къс месо, изсъхнало, оплюто от мухи, отвратително. Виделината ми позволява да изгледам и бабата. Тя е жена на средна възраст — не повече от седемдесет години — (за красния пол трябва винаги да се изражаваме вежливо), но пъргава още, като всяка шопкиня. Лицето й сухо, спаружено и бърчаво, завършено с остра и издадена напред брада, е снабдено с две очи с мътен и зверовит поглед; те са болни, защото непрестанно сълзят. Изпод забрадката й, която държи върха на главата, падат по челото и от страните чорлави фитили от сплъстени, побелели косми. Светлината на свещта обикновено благоприятствува на женското лице и му заличава неприятните черти; но това го изкарваше още по-грозно, дори зловещо. Не, това е вещица. Аз съм уверен, че по-после ще я, видя из прозореца, че е излязла гола навън и сваля месечината…
— Аз тука ли ще спя? — питам, като посочвам едно седалище.
— Тука, господине, на земята спи ли се?
Искам да питам ще ли е захванато и другото седалище, но не дръзвам…
Тя туря да готви нещо на огнището, което се разпуши сред стаята, аз излизам навън, та се разхождам пред ханчето… Вечерния мрак е хубаво паднал, очертанията на дърветата, яровете и другите предмети са заличени, неопределени. Върховете на отсрещните висове се чернеят в тъмното небе, по което заискряват звезди. Мърчината се плъсти още по-гъста в долчето зад хана. Там се белее нещо, като стени от разсипана сграда. Една развалина. Тя хармонира с тая пустиня. От тоя кърски вид вее голяма тъга. Глухото буботене на Искъра, скрит по-нататък, достига по-силно през вълната на неопределените нощни шумове, които есенния вятър изважда из гъстината на листата, клоните, бурените, тревите планински. „Балканът пее хайдушка песен“, спомних си аз Ботевия стих. Това ще е то. Хайдушка е и усоята тая, затънтена в дивата планина. Аз изпитвам нови ощущения, непознати досега. Извънредността на случая — да нощувам в тоя глух вертеп с тая вещица, отчуждеността ми от света, тайнствения мир, който ме окръжава — всичко това ме пленява с новостта си и смущава. Конят, доял сеното, хъхри към мене. Аз го отвързвам и вкарвам в стаята, дето готви бабата; тая стая служи и за обор. Па излазям пак навън, защото димът от огнището отравя въздуха.
— Господине, прибери се, че ще заключим — обажда ми бабичката.
— Чува ли се за лоши хора тъдява?
— Няма ги, но балкан е това.
Вечерята е сложена на една маса в кръчмата. Няколко къса месо от онова, което стои увесено, опържени в мас и остали сурови. Другата гозба е някаква неизвестна, безименна бърканика — бурения, която изпуща пара. Аз си обяснявам присъствието на това ястие, когато съглеждам, че при масичката стоят два стола, един срещу друг. Значи, другарски ще вечеряме, tete-a-tete! Толкоз по-добре, охотата ще порасне. Сядам. Сяда и моята дама и зафаща буренията. Сега тя ми задава въпроси за целта на моето пътуване из балкана. Аз й обяснявам защо и как замръкнах тука. Пита ме доктор ли съм и знам ли лек за очебол. Двете й очи непрестанно плачат, като на Мариторна (боже мой, пак Дон Кихот!). Не съм лекар, но й съветвам плискане със студена вода. Тя продължава да ми описва, като млащи шумно с беззъбите си челюсти сварената буренова каша, да ми описва по тънко очебола си и вежливо ме кани да ям от моята гозба, останала неначета. Благодаря покорно. Внезапно тя престана да ме консултира за очите и се повръща на моето приключение. Моите откъслечни, сухи отговори не я удовлетворяват. Тя се нацупва. Подозрително й се види и моето въздържание да кусна от кухнята й. И друго нещо; вероятно във физиономията ми и в обноската ми, не говори в моя полза и недоверието на бабичката расте. Пак пита за целта, която ме води тук тая нощ… Не, това не е току тъй. Първи път тя вижда един господарин да остави рахата си в София и да дойде в Ребровската кръчма да спи на дъските. Защо? Само да нощува и утре да се върне!… Не, тоя човек не му е чиста работата. И защо пита за мъжа й и има ли други гости, и когато му каза, че няма никой, той слезе от коня? Дяволия крие тоя човек…