Вероятно такива тревожни мисли минуват през ума на дамата ми, защото разплаканите й очи фащат да ме стрелят по-често с подозрителност. Подир вечерята тя ми донася постелка и халище. Аз я моля да ми донесе сено, безценната, спасителната постелка за туристите по целия Балкански полуостров. След като ми препоръчва да духна ламбата, преди да легна, и преглежда в пукъла до кое място стои виното, за да може утре да провери, тя минува в другата стая, която е съвсем тъмна. Аз остаям сам, се разхождам из кръчмата, като чупя корички подничев хляб, за да залъжа колкото да е гладът. Понеже бабата притвори вратата, кръчмата скоро се изпълни със задушлив кадеж от ламбата с калпавия газ. Аз бутнах вратата, за да ми влезе по-чист въздух.
— Защо отвори, господине? — зачу се из тъмнината дрезгавия глас на кръчмарката. Разбрах, че беше си легнала.
Конят, като ме видя в мрака, изпръха ми приятелски и значително, сякаш искаше да ми каже:
— Господарю, не е кавалерство да надникнеш в спалнята на една дама в неглиже. Лека нощ, затвори вратата…
Навярно същите мисли имаше и ханджийката, защото вратата се захлопна пак, тласната от невидима ръка. — Веднага странен шум и блъскане фана да става зад вратата, като че опираха дървета о нея. Разбрах, че бабата се барикадираше!
Афронът беше пълен. Но нямаше какво да се прави. Реших да спя. Опитах се да затворя с вътрешния капак-сюрме третото прозорче, което до половина остаяше незатулено, но колкото и да се мъчих, не можах да изтегля по-нататък капака. Закопчах си хубаво палтото, легнах на сенцето и си облегнах главата на седлото, което ми служеше за възглавница, както на хуните. Халището на целомъдрената Лукреция оставих непипнато (моля читателя да не любопитствува защо), както и ламбата неугасена. Колко време дрямах, унесен от тревожни блянове и от еднообразната шумотевица на реката, не помня, но аз се събудих вкоченясал от студ. Изстиналият нощен вятър свободно работеше през полуотворения прозорец; и боковете ми (русизъм!) усещаха влиянието на леглото, което не бе пухово. Ламбата беше угаснала. За сън нито можеше да се мисли вече. Облегнах се на прозореца и погледнах навън. Изгряла беше месечина. Природата имаше фантастичен вид под мълчаливата завивка на тоя благ и тайнствен светлик. Дънерите, клоните на дърветата изображаваха неподвижни фигури на човеци и самодиви в разни положения. Шумът на Искъра мелодично бухтеше в мирът на пустинята. Чудно и непостижимо величава сцена от съня на планината; аз такава не бях виждал никога. Есенна поезия на самотията. Това съзерцание ме възнаграждаваше за всичките неприятности в тая кръчма. Цял час стоях неподвижен на прозореца. Оттеглих се и пак сложих глава на моята хунска възглавница. Как да се изкара нощта?
Неудобното и кораво легло, студът, мракът, гладът правят часовете на безсъницата мъчително-дълги, като вечност. Ето че и месецът се скри, всичко потъна в пълна тъмнина. Душата ми се повече утесни. Вънкашния мрак придоби за мене нещо зложелателно, коварно, неприятелско. И шумовете пристигаха зловещи и подозрителни. Често ми се чинеше, че различавам в тях човешки говор и дебливо почукване на капака; понякога някакво мигновено притъмняване на отворения прозорец даваше ми да предполагам присъствието на човек отвън. Аз напразно исках да задуша това безпричинно, глупаво безпокойство. Мисълта за пълнейшата безлюдност на тая балканска усоя и съвършената ми безпомощност изпъкваше напред. Само конят, като се обаждаше сегиз-тогиз, правеше ми разтуха. Близостта на жива, позната твар ме поуспокояваше. Поне светлинка да има — бих земал да чета, аз имах нов вестник в джеба. Станах да подиря кибрит пипнешком, но не найдох. Бутнах вратата на кръчмата, за да питам бабата, но вратата е барикадирана. Само конят изпръха повторно в отговор на моето чукане и викане ханджийката. Тогава ударих два крака на тая крепост и лостовете паднаха. Бабата се развика в голям уплах, тя помисли, че настава страшната катастрофа. Подозрителния гост насилствено нахлуваше в спалнята й по полунощния час, когато човеко й го няма. С каква цел? Да я души? И вик!… Пръха и хъхри шумно и конят, викам и аз колкото мога и засвидетелствувам чистотата на моите намерения. Дига се врява ужасна в тъмнината. Едвам успявам да умиря бабата. Тогава виждам в мрака, че светва жаравка в огнището, което разравят; после едно въгленче се подига нагоре и на него зеха да духат с бледи уста. Въгленчето светваше и огряваше духалото си — една сбръчкана, изкривена от надуването, ужасна, грозна до богохулство муцуна и разфърляни, чорлаво смотани бели косми, които я забуляха до половина. Това видение в мрака на нощта беше фантастично, уродливо, страшно. Искат да убеждават някои си, че никой до този ден не е виждал вещица! Молим, молим!