И на другия ден, разбира се, не посмя. И на следващия ден не посмя. И се реши точно тогава, когато бе дошла жената. Но Криста не я забеляза, видя я, когато всичко бе свършило. Изкачи се по стълбите, видя тая смешна височина, която тогава й се струваше шеметна. Но сега вече знаеше, че няма път назад. Седна и полетя… От гърлото й се изтръгна писък, отчаян в първите мигове, след това тържествуващ. Бе докоснала земята така лекичко, така неусетно, че просто не повярва на очите си. Огледа се нетърпеливо — дали някой все пак не е видял нейния подвиг? Никой от децата, разбира се, много важно, че някакъв фъстък се спуснал по пързалката. Но жената я бе видяла.
Беше красива, възрастна жена с посивели коси. Сега Криста помнеше само черната й дантелена блуза с висока яка. Помнеше очилата й без рамки, с почти четвъртити стъкла. Гледаше я тъй, че Криста трепна.
— Браво, мойто момиченце! — говореше тя. — То било толкова лесно!
Говореше тъй, както би говорила майка й. Криста гордо мълчеше, все още си спомняше е пламнали бузи как бе летяла по пързалката.
— Ела при мен! — каза жената.
Гласът й беше толкова ласкав, че Криста веднага отиде. Жената я гледаше някак ненаситно, брадичката й леко трепереше. Едва сега Криста усети, че става нещо странно, нещо страшничко може би. Жената взе малките й ръчички в своите и лекичко ги погали. Изведнъж заплака, наведе се и започна да ги целува. Криста много се уплаши, поиска да побегне, но жената не я пускаше. Тогава изскимтя като кученце, изскубна се и затича. Дори не се обърна назад, когато най-сетне изскочи на улицата.
Тогава нищо не каза на майка си. Смътно усещаше, че се е случило нещо странно, нещо, за което не бива да се говори. Едва няколко дни след тая случка отново се реши да отиде в градинката. Но жената я нямаше. След това повече никога не я видя.
А ето че била жива. Сега Криста знаеше, че на тоя свят има една жена по-самотна от майка й. И безкрайно по-нещастна от нея. И сигурно е била много горда тая сивокоса жена, щом никога след това не бе потърсила ни милост, ни обич.
А светлият облак на небето бе съвсем избледнял, тънка, прозрачна луна показваше връхчето си зад вето. Криста още не спеше, струваше й се, че няма да заспи През тая нощ. И все пак заспа, когато в градинката насреща се обадиха първите птици.
3
Но сутринта Криста стана свежа и усмихната само с две едва забележими сенки под очите. И все пак не можа да заблуди съвсем майка си. Момичето дори се опита да изтананика нещо под носа си, нещо, което приличаше на „Дона е мобиле“, макар и не съвсем. После закуси прилежно чай и две рохки яйца, взе си чантичката и отиде на лекции.
Майка й се повъртя из кухнята, въздъхна я взе телефона. Насреща веднага й се обадиха.
— Ти ли си Донче?
— Аз съм, лельо Марийо.
— Донче, извинявай, но Тинка ми се вижда някак неспокойна и напрегната. Да не е станало нещо между тях?
— Не. Нищо.
— Сигурна ли си?
— Ами да, снощи бяхме тримата заедно. И всичко си беше съвсем нормално — лъжеше тя с малко напевен глас, по който нейната собствена майка винаги безпогрешно разпознаваше лъжите й. — Защо питаш, да не ти се е оплакала нещо?
— Е, не, разбира се. Само дето ми наговори посред нощ, че Офелия не е обичала Хамлет.
Донка се засмя на телефона съвсем искрено, както се стори на Мария.
— Сашо може да бъде всичко на този свят, само не Хамлет. Пък да не говорим за Тинчето.
— Защо за Тинчето?
— Ами какво е според тебе Офелия, лельо Марийо?… Всеки я навива, както си ще… А опитай с Тинчето, ако си нямаш работа.
Мария помълча един миг — може би тия чавки се познават по-добре една друга.
— И все пак има нещо! — каза тя.
— Какво нещо?… Сашо работи много усилено напоследък. Той си е малко маниак в тия неща, това го казвам за хубаво. Мисли си, че ще направи кой знае какво. Не знам прав ли е, не е ли, но работата доста го е улисала. Той е много амбициозен.
— И смяташ, че Криста не може да го разбере?
— Нищо не смятам. Защото нищо не съм забелязала.
— Може пък аз да се лъжа — каза Мария. — Прощавай за безпокойството.
И затвори телефона успокоена донякъде. Сега пък Донка стана от мястото си и започна да се разхожда нервно — сред хола, в спалнята. И за да не се губи напразно времето, току подритваше нещичко с крак — я сутиенче, я изхлузен чорап, все едно че ги хвърляше с ръка там, където трябваше да си бъдат. Надали бе научила това шетане от баба си, но й се виждаше много удобно. И когато напъха с крак чехлите под кревата, вече бе взела решение — трябва да говори със Сашо. Само дето не знаеше служебния му телефон, нито пък името на института. Няма как, трябва да отиде до Кишо.