Хуморът й беше мрачен, а лицето студено като зимна арктическа нощ. Той все още не успяваше да събере изплашените си мисли.
— Защо, не се ли радваш? — попита тя малко подигравателно.
— Я не се занасяй!… Кой ти каза?
— Криста, разбира се… Но това е медицинският факт, няма защо да си правиш илюзии.
Не си правеше — гласът й бе съвсем сериозен. Той стана от идиотския стол и като зашеметен мина през стаята.
— Виждаш ми се много изплашен, малкият! — каза тя презрително. — В края на краищата то не е в твоя корем… А в нейния.
— А Криста защо мълчи пред мен?
— Защо!… Ами ясно защо!… Криста е чувствително момиче. И навярно е предчувствувала как ще се озъбиш от радост. Искаш ли глътка алкохол? Имам само допел корн.
— Добре — каза той.
Тя извади от нощното си шкафче солидна, четвъртита бутилка с прозрачно като водка питие.
— Карай с бутилката — измърмори момичето. — Че ме мързи сега да търся чаши.
Младежът пое много голяма глътка, която опари гърлото му.
— Добре, разкажи какво знаеш — отвърна той с половин дъх.
И тя му разказа подробно какво се бе случило снощи след неговото излизане. Лицето му съвсем помръкна.
— Неприятно! — въздъхна той, когато най-сетне Донка свърши.
— Ама на всичко отгоре си ужасно невъзпитан! — каза тя ядосано. — Така ли се посреща първородното? И моят баща навярно е скърцал със зъби, когато е чул новината. Но благоприлично се е ухилил.
— Аз не съм лицемер.
— Ти си едно лайно! — каза тя сериозно. — Едва сега те разбрах.
— Нищо не си разбрала.
— Или имаш нещо против самата Криста? — запита тя подозрително.
— Хайде, не се прави толкова голяма приятелка! — каза той ядосано.
Но тя продължаваше да го зяпа тъй, сякаш го виждаше за пръв път. На лицето му се бе появила някаква странна гримаса на мизантропия.
— Аз те попитах нещо! — каза тя строго. — Всъщност това е важното. Всичко друго може да се поправи.
Сашо мълча дълго, все тъй намръщено. Донка дори си помисли, че не е чул добре, когато той внезапно отвори уста:
— Ако ме попиташ вярвам ли в любовта, или не вярвам — просто не знам какво да ти кажа. Но в едно съм сигурен — такова сериозно нещо като брака не може да лежи само на една гола любов.
— Там е цялата работа! — отвърна тя. — Защото точно оттук започват истинските предимства на Тинка. В сравнение с нея ние двамата с тебе сме като прасета.
— И тъй да е!… Но прасето може да живее само с друго прасе, не с лебед. Искрено ти казвам — понякога съм си мислил: не сбърках ли след оная нощ, когато за пръв път бяхме на вилата?
Един миг те се гледаха в упор — очи в очи, — дъхът им сякаш бе спрял. И тя изведнъж си представи с изсъхнало гърло как започват да хвърчат из стаичката блузки, полички, сутиенчета. В стаичката й, в празния апартамент, на високия етаж, на широкото като игрище ниско легло, на което току-що бе сменила бельото. Но това трая само мигове, тя успя да размаже с едрата си лапа неочакваното видение.
— Не те разбирам много добре! — отвърна тя. — Искаш да кажеш може би, че Криста не ти е достатъчна?
— Да, май че това е точната дума! — призна той унило. — Ние сме приятели с тебе и ще си останем приятели. Затова ще ти кажа точната истина. Аз съм, изглежда, от тоя… от рационалния тип да го наречем. В тия работи не мога да се самонавивам… И да се паля сам като някакъв гимназист. Може би не ми стига въображение. С нея се чувствувам по-слаб, отколкото съм в действителност… А в теб например всичко ме предизвиква.
Отново нещо хвръкна пред очите й, но тя го улови още във въздуха. Сашо все тъй седеше на своя неудобен стол, с леко приведена глава, съвсем омърлушен. Изведнъж като че ли й стана малко жал за него, никога не бе го виждала така безпомощен и объркан.
— Не знам! — въздъхна тя. — Светът стана съвсем евтин и жалък. Всеки гледа да налапа нещо по едро.
— Може и да си права — отвърна той.
— А на всичко отгоре тя те обича… Не разбираш ли поне това?
— Не разбирам — отвърна той тихо.
Донка го погледна изненадано:
— Как така не разбираш? Криста и да иска, не може да бъде друга. Тя е момиче със сърце, такива изобщо престанаха да се раждат!
Сашо въздъхна унило:
— Може би!… Но не мога да го усетя истински. Честна дума ти казвам! Навярно ми липсват сетива или нерви, или органи, не знам какво да кажа.
— Глупости! — отвърна тя.
— А може би изобщо не ме обича. Това е пък най-вероятното. Само си въобразява, че ме обича, за да не обиди себе си.
Кой знае защо, в тоя миг Донка усети някаква несигурност. Разговорът изведнъж й стана неприятен.