Ето защо вашата статия така ме зарадва, Може би ние сме единствените на света, които споделят тая безумна идея. На мен ми са известни много добре всички ваши трудове, нашата информационна служба има нареждане да превежда всеки ваш ред. За съжаление тая ваша статия ми бе убягнала досега, защото ние естествено не следим литературните списания. И тая сигурност и вътрешна увереност, с която е написана, ми подсказват, че не всичко от вашия опит ми е известно. Аз ви предлагам, уважаеми господин Урумов, да продължим съвместно нашата работа при пълно зачитане на предимствата, които имате. Лаская се от мисълта, че моите специални познания по клинична биохимия ще допълнят вашия великолепен опит по микробиология и вирусология. Искам освен това да ви кажа, че Корнуелският университет в момента монтира уникална ултрацентрофуга, която може да изиграе решителна роля за нашите научни опити. И ако успеем, няма съмнение, че човечеството ще спечели за своето съществуване много повече от всяко друго откритие на нашата наука през последния век.
И тъй, очаквам вашия отговор. И понеже съм по-млад от вас, готов съм аз да направя първото пътуване до София.
Урумов се облегна на стола си, високото право облегало, тапицирано в тъмновинено кадифе, великолепно изразяваше тънкия му спокоен профил.
— Е, какво ще кажеш? — попита той предпазливо.
— Страшно е? — отвърна младежът.
— Кое е страшно? — усмихна се едва забележимо вуйчо му.
— Всичко е страшно, особено центрофугата!
Беше много възбуден, ноздрите му потрепваха като на хванато в капан малко зверче.
— И представи си, че е наистина уникална? Сега работите слепешката, главно това ви бави… Ти никога не си имал свестен материал…Ас тая центрофуга, кой знае, току виж, откриете вирус на рака. В човешкия организъм, искам да кажа… Това ще бъде като земетресение.
— И още по-страшно! — отвърна Урумов и внезапно усети някакви смешни момчешки тръпки по гърба си.
— Вуйчо, ти не можеш без биохимии като него… Макар де навярно си го изпреварил в тая област. И Флеминг нямаше да стигне до нищо, ако не се бяха намесили химиците.
— По принцип си прав — кимна академикът. — Но и Аврамов не е за подценяване.
— Кой казва!… Но не е лауреат на Нобелова награда.
— Фирмата не е най-важното, мойто момче.
— Как да не е важно? — едва не се ококори младежът. — С тая фирма ти ще ги изпотрепеш. Изведнъж ще ти се отворят всички врати. И всички опоненти ще почнат да се въртят като палета в краката ти. Академикът се засмя.
— На мое място ти как би постъпил с тях?
— С палетата ли? Един камък на врата — и в реката.
— Напълно в твоя академичен стил! — каза Урумов.
Но младежът сякаш не го чу, лицето му изведнъж загуби радостното си оживление.
— Вуйчо, а всъщност ние какво имаме насреща? Освен моите измишльотини в списанието, разбира се.
— Много добре знаеш какво!
— Искам да кажа — освен това, което досега си печатал.
— Аз доста отдавна не съм печатал — отвърна академикът. — Така че фактически той не знае дори половината от това, което съм постигнал.
Лицето на младежа отново се озари.
— Смяташ, че няма да го разочароваме, така ли?…
— Зависи какво чака от нас!
— Какво може да чака?… Ако съдя по неговото изказване…
— Не бива да съдиш по неговото изказване. В техния свят идеите се купуват и продават като вещите. Никой не вади на търг това, което не желае да продаде.
Младежът се замисли дълбоко.
— Мисля, че те разбирам — каза той. — А това означава, че за да не бъдем глупави, и ние трябва да купуваме и да продаваме.
— Всъщност тия работи мен лично не ме засягат — отвърна вуйчо му. — Нямам никакво желание да търгувам. Но като български учен длъжен съм да държа за името на нашата наука.
— А имаш ли нещо ново през последните месеци?
— През последните месеци чаках главно да ми зададеш тоя въпрос.
Младежът се смути. Вуйчо му бе прав, разбира се, едва сега разбра колко се бе изложил. И това беше напълно в характера му — всяка работа трябва да се гони докрай! И естествено не коя да е, а неговата собствена работа.
— Вуйчо, ако ме беше взел при себе си…