— Майко, аз отивам! — обади се високо момичето.
Майка й беше в банята, тъкмо бе натопила в леген с хладка вода домашна прежда.
— Не си закусила! — отвърна тя.
— Ще закъснея, майко, много те моля.
— Дума да не става! — каза категорично тя.
Криста се омърлуши. Може ли да обясни, че са й казали да не закусва?
— Ами добре — отвърна момичето и потегли към кухнята.
Проблемът не беше много сложен, важно е всичко да стане незабелязано. Най-напред обели едното яйце, зави го в парче вестник и го пъхна в чантата си. След това постъпи така и с другото яйце. Колкото до чая — защо пък да не изпие половин чаша? За чай нищо не са й казали. Когато стана от масата, отново се появи майка й.
— Вземи си шлифера — каза тя.
— Защо ми е шлифер?
— Не бъди лекомислена — каза майка й. — Един шлифер няма да ти откъсне ръцете. А ако плисне някой дъжд?
Как да обясни на майка си, че и горещи камъни да падат от небето — все едно. През цялото време тя ще лежи във вилата, бяла като цвете, ранена, напоена с отвратителните миризми на дезинфекцията, които, дай боже, поне на другия ден да изветреят.
— Добре, майко — каза тя и откачи шлифера от закачалката в антрето. Беше доста износен шлифер, съвсем демодиран, тя изобщо не можеше да го гледа. След това целуна майка си, взе чантата и излезе.
— И да внимавате с тия ужасни коли! — обади се Мария, когато Криста вече слизаше по стълбите.
Часът беше девет и четвърт, точно навреме. Сашо я чакаше със своята дебелобуза кола на един от близките ъгли. Беше в тъмен костюм със светло поло, което отиваше много добре на малко мършавата му шия. Като че ли бяха тръгнали за гражданското, а не за тая отвратителна болница. Двамата едва доловимо въздъхнаха, Сашо каза:
— Остави чантата отзад.
На изтритата седалка имаше още една чанта и мрежа с провизии. Криста зърна зелените дръжчици на череши, които стърчаха от един плик. Много й се искаше да потегли една, даже повече. Беше чула за лакомията на бременните, но какъв смисъл да угажда на детето, което няма да го роди? Нека си яде сам тия глупави череши, тя няма да ги докосне. И тях, и всичко негово, та ако ще да й прилошее от глад. Остави чантичката, където й бяха казали, след това седна отпред. Колата бавно потегли.
— Как се чувствуваш? — попита той.
— А ти?
— Малко съм неспокоен. Макар че Димо е факир в тия работи.
Факир, който превръща едно живо същественце в разпокъсана и мъртва плът. Криста замълча. И на двамата не им се говореше. Сашо усещаше, че трябва да й каже нещо, да я окуражи, но просто не намираше сили. Нейният вид сякаш запечатваше устата му, макар че така хубаво се преструваше на спокойна. Слава богу, болницата не беше далече, след няколко минути колата спря пред входа й.
— Знаеш къде ще те чакам — каза младежът. — Докато дойдеш.
— А ако не дойда? — запита тя едва чуто.
— Глупости! — отвърна той. — За толкова години не е имал нито един нещастен случай. Нито един! — повтори той твърдо.
Кой знае дали беше вярно, изобщо не беше го питал.
— Страх ме е — каза тя.
— Всички се страхуват — отвърна той. — Пък после забравят. Тони е направила досега десетина.
— Тони! — каза тя с отвращение. — Знаеш ли как ме успокои?
И тръгна внезапно към болницата, като зъзнеше. Младежът остана на мястото си леко объркан, може би бе забравил да й каже нещо важно? Не, нищо не бе забравил, освен дето не я целуна. И как да я целуне, като тя бе потеглила така внезапно. Той продължи с колата и сви на първата пряка. Сега трябваше да се въоръжи с търпение и да чака. Това е всичко, другото ще остане лош спомен. Имаше някакъв вестник в джоба си, но му се струваше някак скверно да го чете сега, докато тя там ще си дере гърлото, от страх главно. И нека му бъде за урок тоя кошмар. Всичко се плаща на тоя свят и е глупаво човек да купува на цена, която нито може, нито желае да плати.
А наоколо животът си течеше все тъй делнично и обикновено. Някаква жена мъкнеше мрежа със спанак, деца от близкото училище се биеха с чанти по главите, мълчаливо и яростно, без да гъкнат. Между другото доста добре се прицелваха, само от време на време се чуваше — пух, пух! Малко черно котенце, което се бе покатерило на оградата, ги наблюдаваше със спокойно злорадство — така им се пада на тия теглячи на опашчици. Някакъв старик с бастун изскочи от близкия двор и разгони малките зверове.
Струваше му се, че не е минал и четвърт час, когато Криста внезапно се появи. Изглеждаше смъртно бледа, очите й бяха като подивели. Той побърза да отвори вратата.