— Хич не усетих кога пристигнах — каза тя. — Чудесен път. Ти ходила ли си в Розовата долина?
— Ами, разбира се, с теб при това.
— Искам да кажа — когато цъфтят розите?
— Не, никога.
— Оооо, чудно е! — проточи тя едно „о“, дълго, розово и сладко като цариградски локум. — Заслужава си да седнем още в тъмно и да бъдем там на разсъмване. Такава гледка не се забравя.
— Ами да станем! — каза Криста възбудено. — Аз съм готова!
— Добре, но ако се събудиш сама. Нашата баба казваше, че е грехота да се будят деца.
— Ами разбира се, че ще се събудя.
Тъй че на другия ден тръгнаха едва в шест. Мария ги изпрати до колата, една съвсем новичка лада. Изглеждаше много спокойна, но Юлияна познаваше добре сестра си. Нещо в нея сякаш се късаше в тоя миг, устните й бяха съвсем побелели.
— Много внимавай по пътя! — каза Мария тихо.
— Бъди спокойна. И както виждаш, на детето му няма нищо.
А през това време детето грижливо пъхаше куфара си в багажника. Изглеждаше възбудена и оживена, сякаш треската на пътуването бе заличила всичко друго. „Дали пък не е лекомислена?“ — помисли Мария с недоумение. Като че ли само това не би могла да очаква от нея. Така или иначе, но Криста си бе спала спокойно цялата нощ, докато тя позадрема едва към четири. И сега не даваше вид, че й е мъчно за раздялата с майка й. Разположи се удобно на предното място, видът й издаваше нетърпение. Тия млади хора, като седнат в кола, като че ли забравят себе си. Леля й запали мотора, всички размахаха ръце, колата тръгна. Все пак момичето пусна една сълзица, макар и в последния миг — толкова малка сълзица и толкова огромна надежда за майката. Само след четвърт час ще забрави всички лоши мисли, всички тежки предчувствия. Глупаво малко коте, може би не съзнава какво точно се е случило. След миг ладата изчезна от очите й. Въпреки ранния час шосето, което излизаше от града, беше много претрупано главно от тежки машини, които бълваха непоносимо задушлив дим. Но като минаха разклона за варненското! шосе, пътят изведнъж се изчисти, утрото блесна през стъклата с цялото си сияние. Сега Криста изведнъж се умълча, израз на безпокойство и загриженост легна върху лицето й, то като че ли съвсем се смали, заприлича на муцунка на уплашено коте. Това малко и глупавичко семейно съкровище! — мислеше Юлияна с нежност. Тая последна деликатна издънка на толкова дълъг род от силни и храбри жени. Какво ли не бяха видели нейните малки прабаби: кървави брадви, глави, които се търкаляха от дръвниците — глави на мъжете им, на братята им, на бащите им. Какво знаеха тия деца, нищо не знаеха! Каква мъка и какво нещастие бяха видели?
— Хей, момиче, горе главата! — обади се леля й.
— Нищо ми няма! — отвърна обидено тя.
— Мене не можеш да ме излъжеш… Забрави тая София, няма смисъл сега да мислиш за нея.
— Мъча се! — каза тихо момичето.
— Слушай какво ще ти каже леля ти. Ако разбереш, че си виновна поне наполовината колкото него, ще ти олекне изведнъж!
— Аз да съм виновна? — попита учудено момичето.
— Хайде, да речем, че не си… Но просто помисли си го, тебе несправедливостта те измъчва!
— Той е чисто и просто един егоист! — каза тя мрачно.
— И тъй да е, не е чак толкова страшно. Има и несъзнателни егоисти, просто не знаят какви са.
Колата вече свистеше с гумите си по острите сер-пантини на Гълъбец. Тука пролетната зеленина бе съвсем прясна, сякаш току-що разлистена, отвсякъде цър-цореше вода, миеше оголените светли корени на буките.
— Ще ти разкажа една история! — проговори леля й. — Сигурно си чула за своята прабаба Тина, тая, дето пристанала на Ковача.
— Знам нещичко — отвърна момичето.
— Като избухнало въстанието, дядо ти, разбира се, отишъл с комитите. Оставил жена с три дребни деца. И сам загинал някъде около Клисура, ще минем след малко оттам. Като разгромили въстанието, турските орди плъпнали по селата. И всичко българско — под брадвите! Късно се сетила баба ти, нямало вече къде да бяга. И тогава се скрила не другаде, а при турския бей — той бил господар на селото, всички хубави имоти били негови. Но имал някаква слабост към нашата прабаба.
— Знам — каза кратко момичето.
— Избягала при него с трите деца, помолила го за милост. Беят бил добър и умен човек, решил да я опази. Но в такова смутно време ордите и бейовете не признавали. Нахлули и в неговите сараи. Беят разбрал, че няма как да я оварди, зверовете щели да обърнат всичко, но ще я намерят. Изглежда, че някой я бил наклеветил.