— Добре — ще дойда — отвърна той кратко и затвори телефона.
Може би ставаше нещо с това момче, не беше идвал от няколко дни. И преди това му се виждаше някак прекалено самовглъбен и разсеян. Смяташе, че се дължи на работата му, но дали това бе истинската причина? И неговата собствена работа днес не потръгна особено, макар че материалите бяха интересни. Световната биологична мисъл все още коментираше резултатите от йелския симпозиум. За пръв път тук-там се чуваха гласове, че опитите на Уитлоу заслужават повече доверие. Какво доверие и защо? — Никой не желаеше да се уточни. Само тоя непрокопсан прелъстител ли бе улучил така точно истината? Изобщо момчето не можеше да се оплаче от резултати — идваха си, когато ги чакаше и когато не ги чакаше. Но Криста беше още дете, майка й имаше право да се тревожи. Майка и!… Мъчеше се да я изпъди от ума си и не успяваше. Сякаш все още я виждаше в онова кресло; по-далечното, с кръстосани глезени като провинциална ученичка. Погледът й беше спокоен, но малко унил. Или малко безпомощен. Или малко примирен. С характер! Какъв характер? Все пак и това е характер — да умееш да понесеш. Спомняше си жените от противовъздушните скривалища, когато над тях минаваха с гъгнещ тътен американските „летящи крепости“. Такива бяха очите им. А мъжките бяха малко по-диви и по-уплашени, много по-ужасени и жалки. Това също си спомняше.
Към четири часа небето така се смрачи, като че ли всеки миг над града щеше да премине с тътен небивала буря. Някъде в далечината тежко и глухо бумтяха гръмотевици, сякаш от време на време удряше някаква гигантска камбана, задушена от гъстата пихтия на облаците. Замириса остро на колендро, но град не падна, градушката навярно бе ударила някъде в подножието на планината. Облаците се поиздигнаха, дъждът шибаше побеснял сухата земя с острите си камшици, безпомощен да изтръгне от нея дори най-малкия стон. През милионите години старата търпелива земя бе видяла много по-страшни неща. Най-сетне всичко се успокои, само вадите край тротоара все още шуртяха и заливаха каменния гръб на улицата. Урумов стоеше натъжен пред отворения прозорец, целият потопен в спомена, всъщност какъв спомен, само една обезцветена картина, мъртва и неподвижна. Беше още дете, живееха в голямата жълта къща. Валеше слаб дъжд, след като бе преминала бурята, водните мехури се пукаха в черните улични локви. Точно срещу тях бе спряла каруца, впрегната със стар кокалест кон. Именно тоя кон не можеше да забрави, връщаше се непрекъснато в спомените му, макар че бяха минали много десетилетия. Бе отпуснал ниско към земята тъмната си глава, от мършавия му гръб се вдигаше полупрозрачна пара. Стоеше тъй, неподвижен, унил и така отчаяно забравен, че момченцето дори не разбра как сълзите неусетно потекоха по лицето му. Когато отново се реши да погледне навън, дъждът бе спрял, товареха каруцата с овехтели мебели. Внезапно конят обърна глава и го погледна като човек — едното му око бе бяло и мъртво. Може би тихо му благодареше за пролетите сълзи, единствените сълзи в нерадостния конски живот. Последното, което запомни, бе котката, която се бе свила неподвижна на перваза на отворения прозорец. Каруцата и хората отдавна си бяха отишли. Изглеждаше много отчаяна, но не мяукаше, може би нарочно се бе скрила, за да не я отмъкнат със себе си. Беше жълта котка с малка тигрова главичка, след това я бе виждал много пъти из двора. Навярно новите стопани я бяха изпъдили, живееше изоставена, когато прекосяваше тичешком улицата, не поглеждаше никого и нищо. Момченцето често й оставаше храна край кофите за боклук, повечето от жал към врабчетата, които тя непрекъснато дебнеше по покривите на къщите.
Сашо дойде точно в седем, когато дъждът бе съвсем спрял. Не изглеждаше весел, макар че в погледа му прозираше едва-едва спотаеното любопитство. Винаги, когато го търсеше вуйчо му, ставаше нещо. И сега стана, разбира се, макар че тоя път всичко се стовари на гърба му.
— Знаеш ли къде е Криста? — запита академикът направо.
Младежът трепна, в погледа му се появи тревога.
— Не знам — отвърна той кратко.
— Заминала е в Казанлък, при леля си.
Малък лъч на облекчение и нищо повече. Радваше се, че не е тука? Или просто се бе успокоил след мъчителната неизвестност.
— Откъде знаеш? — попита той.
— Ще ти обясня, разбира се. Но ще ми разкажеш ли по-напред какво е станало между вас?
И Сашо му разказа подробно всичко, което се бе случило. Когато най-сетне свърши, вуйчо му стана и мълчаливо отиде до прозореца. Навън покривите на къщите все още тъмнееха от дъжда, над тях като зелен стъклен абажур светеше небето.