— Наистина не ви разбирам! — промълви объркано Аврамов.
— Колега, това е толкова просто! — обади се внезапно младежът. — Вуйчо иска да каже, че и тук става дума за взаимното заместване на структурите. А ние все още не знаем структурата на ензима, с който работим!
Сашо проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в дома на академика. Сега видът му бе съвсем разкаян. Аврамов отново погледна с надежда към двамата.
— Така е — кимна академикът. — Фактически нито катализаторът причинява рак, нито примесите ускоряват биохимичните реакции. И все пак се заместват. Сега вие трябва да разберете при какви условия техният организъм е склонен да прави тая фатална грешка.
— Ами, разбира се! — възкликна Аврамов. — Трябва постепенно да стегнем обръча! Докато получим оптималния резултат.
Той стана от мястото си и развълнувано тръгна из кабинета. Академикът усещаше как след временната задръжка трескаво работеше мисълта му.
— Трябва да съм бил малко смахнат! — въздъхна, горчиво Аврамов. Но това наистина беше изумително — да видиш как организмът погубва себе си.
— Фактически пак е така! — каза Урумов. — Аз не съм философ, но струва ми се, че Спиноза пръв го е формулирал: „Това, което е отвън, е и отвътре.“ А в своята статия Сашо е успял да намери само по-съвременния израз — „Тук формата е само другото лице на същността.“
— Но това не беше ли във вашата статия? — погледна го учудено Аврамов.
Младежът едва доловимо трепна. Но академикът се усети навреме.
— Тъй ли беше? — измърмори той. — Вече се обърках от толкова много приказки.
Стори му се, че външната врата се отвори, някой влезе в апартамента. Навярно и Сашо бе чул, защото попита:
— Има ли някой тук?
— Кой, освен майка ти?
И наистина Ангелина отвори процепа на вратата, погледна вътре и каза смутено:
— А, вие ли сте?… Нищо, нищо, аз само погледнах.
Гостите останаха близо час — тоя път в съвсем делова обстановка. Тяхното откритие несъмнено поставяше в нова светлина цялото посещение на Уитлоу. Имаше с какво да го изненадат. Оставаше и той да ги изненада с нещо, особено с новата свръхцентрофуга. Това щеше да улесни в огромна степен тяхната изследователска работа. Най-сетне гостите разбраха, че са прекалили, и станаха от местата си. Лицето на Аврамов бе възстановило съвсем стария си цвят, който и без това не се отличаваше с особена свежест.
— Едва сега започва интересното! — каза той, като се усмихваше.
— Най-интересното! — съгласи се Урумов.
— И науката е като футбола! — пошегува се Сашо. — Искахме да вкараме гол от офсайд… А все си е друго, като го вкараш с хубава и красива комбинация.
Като затвори вратата зад гърба си, на Урумов се стори, че чува някакъв разговор в хола. Наистина нещо бръщолевеха, но по телевизията. Ангелина се бе настанила в креслото му и гледаше разсеяно програмата. Беше съботен ден, хората гълтаха, каквото им подадеш. Урумов приседна на канапето.
— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?
— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.
И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.
— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.
— Не, искам да поговоря с тебе.
Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?
Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.
— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.
Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.
— Каква дата е утре?
— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.
Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.
— Какво се прави е такива случаи?
— Ами че помен на гроба.
Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:
— Човешко е.
— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.