10
На другата сутрин Урумов се събуди в неочаквано хубаво настроение. Чувствуваше някаква необикновена вътрешна лекота и нито петънце върху съвестта си. Животът му изглеждаше точно такъв, какъвто трябваше да бъде може би преди двайсетина години. А навън бе прохладно утро, розово като разцепен нар, защото все още не бе изгряло слънцето. И в тая прозирна розовина, зеленикава като тюркоаз, блестеше зорницата. Той я гледаше с притаен дъх — като знамение. Не знаеше, никога не бе чул, че може да бъде и зеленикава тая блестяща красавица, най-бялата на всяко нощно небе. Гледа я ненаситно, докато го заболяха очите и розовината избледня до синкаво. Тогава звездата отново стана бяла и руса като Венера. Краката й бяха руси, коремът й беше рус, а най-руси бяха гърдите й, току-що родени от чистата морска пяна. Той се усмихна и се отдръпна назад. Трябваше може би да закуси, макар че се чувствуваше сит. И се упъти към кухнята, откъдето не идваше никакъв шум, защото в неделя Ангелина си оставаше у дома. От години не беше се чувствувал така спокоен и уверен в себе си.
Но към девет и половина часа започна да става неспокоен. Беше се уговорил със свой стар, пенсиониран шофьор да ги вземе тая сутрин и да ги отведе до язовира. В десет без четвърт все още го нямаше. В десет часа разбра, че изобщо няма да дойде. Но в замяна на това всеки миг можеше да пристигне Мария. И изведнъж го обзе истинска паника, нещо повече от паника — ужас, че това прекрасно утро може да се разруши и изчезне. Не, не бива да го допусне, трябва да се измисли нещо. Но нямаше много време за мислене, защото Мария дойде точно в десет — като на урок по английски, съвсем обикновена, дори малко делова и забързана. Беше облечена в спортна пола и жълтата австрийска блузка, която толкова й приличаше. И тя изглеждаше в добро настроение, с удоволствие огледа от прозореца цялата улица.
— Днеска ще имаме много хубаво време — каза тя. — И през целия ден.
— И аз тъй мисля — отвърна той и окончателно взе решение.
Докато слизаха по стълбите, той се мъчеше да си припомни как се палеше колата. И когато пъхна ключа точно на мястото му, трябваше да помисли как се включват скоростите. Не, не бива да се мисли, така непременно ще се обърка. Трябва да се действува по принципите на Уелч — по интуиция. И той включи като някакъв медиум, с отпуснато съзнание, и ужасно се изненада, когато колата бавно потегли напред. Тя вървеше, ами да, тя много хубаво си вървеше.
Но в залисията Урумов не забеляза как една жена на тротоара го гледа втрещено, даже уплашено. От нейното място и той изглеждаше не по-малко втрещен и уплашен, така здраво стискаше кормилото, сякаш беше единствената брънчица, която все още го свързваше с живота. Дори се беше опулил от напрежение. Луди ли бяха, къде се бяха запътили? Ако той е луд, тя си е напълно нормална, защо се е оставила на някакъв невменяем да я утрепе? Минаха край нея, искаше й се да им кресне, но в последния миг се опомни. Беше Ангелина, разбира се, с букет свежи цветя в ръцете. Отиваше на гробищата и се беше сетила, че трябва да вземе малко пари от брат си, за да сложи в ред изоставения самотен гроб. В края на краищата не може гробът на една Урумова да изглежда изоставен, та макар да е бивша Логофетова.
На края на малката уличка Урумов трябваше да свие надясно, по посока на движението, да мине по първия мост вляво и тогава т обратна посока да поеме към пловдивското шосе. Реката делеше техния булевард на две еднопосочни платна. Но той веднага сви наляво, забеляза грешката си, но беше вече късно.
Срещу него се зададе открит спортен фиат, зелен като гущер, младият човек в бяло поло караше право срещу него. Урумов успя да му свирне, оня се облещи и завъртя пръсти около сляпото си око. Академикът даде вдясно до първия мост, след това вляво и благополучно излезе на вярната посока. Ръцете му леко трепереха от преживяното вълнение, но бързо се съвзе. Днешният ден е негов, през днешния ден нищо няма да му се случи, та ако ще да управлява и самолет. И все му се струваше, че кормилото му не е съвсем наред, че го тегли наляво. След това се усети, че нищо не го тегли наляво, а просто инстинктивно се плаши от високия бордюр. На широкото централно шосе това усещане бавно изчезна. Сега се чувствуваше много по-сигурен, колата се носеше като бясна с четиридесет километра в час.