— Страх ме е!
— А, не, моля ти се, няма да си играеш с мене! Вече сме дошли.
— Е, хубаво де, дошли сме! — каза припряно момичето. — Но какво да правя, страх ме е.
Баба й живееше в истинска, стара карловска къща, навярно реставрирана, защото носеше малък тенекиен надпис: „Архитектурен паметник“. И дворът бе истински карловски, архитектът бе пуснал през него бистра, планинска вода, която бълбукаше в естественото си коритце. И понеже се напояваше, бе потънал целият в чемерика и пирен, в троскот и папрати. По лицевата страна на къщата пълзеше повет, цъфтяха грамофончета, свили в тоя час на деня деликатните си цветчета. В сянката на старите кипариси, които растяха на завет до оградата, имаше малка пейка от олющени клонки на явор, толкова стара и излъскана от сядане, че бе заприличала на алуминиева. Точно там седеше старата жена, малката й главица бе забрадена в черна, копринена шамия. И самата тя бе дребна, костелива, със сухо, мрачно лице, черно и грапаво като кората на кипарисите. Криста се сепна уплашена. Нима това бе останало от красивата възрастна жена, която бе ридала и целувала ръцете й? Може би е станала някаква грешка! Тая приличаше по-скоро на мумия, зъл, мрачен огън светеше в дълбоко вдлъбнатите й очи. Като ги видя, тя внезапно се изправи и изграка кресливо:
— Казах ви вече!… Нямам, не давам!…
Навярно се беше припознала в някого, защото все още ги гледаше с ненавист. Малката й суха брадичка неудържимо трепереше.
— Ние сме други, лельо Сийо — каза меко Юлияна.
— Които и да сте — вече съм казала!… Не давам под наем.
Юлияна започна да се гневи вътрешно.
— Лельо Сийо, аз съм сестра на снаха ти… Знаем се с тебе. А това момиче е твойта внучка, Христинка.
Криста едва не побягна, така се изплаши. Старата впери поглед във внучката си. В угасналите й очи като че ли се появи нещо — някакъв спомен може би, някаква едва блещукаща надеждица. Криста виждаше как немощно се бори тя с мъката и тъмата, как погледът и бързо угасна. И отново стана, ако не зъл, поне равнодушен.
— Вие ли сте? — каза тя. — Ами седнете.
И тя им направи място до себе си на пейката.
Юлияна седна от лявата й страна, очевидно Криста трябваше да мине от дясната, но тя предпазливо седна до леля си. Старата жена наведе глава, сега поне не виждаха пустите й очи.
— По какъв случай? — запита тя глухо.
— Ами минавахме оттука, та рекохме да те видим. Пък и ти да си видиш внучката, да знаеш, че не си самичка на тоя свят.
— Всички сме сами на тоя свят! — каза тихо бабата. — Сами и сироти.
Изглежда, че пак се бе запалила някаква светлинка в нея, гласът й прозвуча съвсем човешки, И отново, тоя път плачливо, се разтрепера сухата й брадица.
— Тъй е — каза меко Юлияна.
— А Христинка съм виждала много пъти, докато живеех в София. Пък и тя ме е виждала веднъж, но надали помни.
— Помня — каза тихо момичето.
— А помниш ли, че избяга? — попита тя и в гласа й като че ли отново се мярна злина.
— И това помня — Ами аз… аз се уплаших. И отде да знам, че съм имала баба?
— Виждаш ли? Майка ти е виновна за всичко! — отвърна с ненавист старата. — Тя и сина ми прокуди…
— Не бива да говориш тъй — каза умолително момичето. — Защо да го прокуди? Да не мислиш, че й е било лесно?… Да остане сама, с малко дете на ръце?
— А защо сама? Мене потърси ли ме?… Даже не ти е казала, че имаш баба на тоя свят.
— Ами че аз бях много малка тогава.
— И после как разбра?
— Каза ми преди време.
Старата замълча. Всички дълго мълчаха и слушаха как водата тихо бълбука в каменното си корито, А чемериката издаваше зла, отровна миризма, кипарисът едва чуто поскърцваше с престарелите си кости. Беше даже малко страшничко в тоя безлюден, слънчев двор, в който сякаш не кацаха никакви птици. Най-сетне старата отново се обади:
— Татко ти пише ли ти?
— Не ми пише.
— Мислех, че поне на тебе се обажда — отвърна тя с гаснещ глас. — Знаеш ли поне къде е?
— Не знам.
Те поговориха още малко, гласът й ставаше все поуморен и кух. На края съвсем млъкна. Помълчаха тъй десетина минути, докато Криста съвсем се притесни, после си тръгнаха. Криста знаеше, че на сбогуване трябва да й целуне ръка, но не го направи. Доста суха и страшничка беше тая ръка, но я спря не ръката, а нейният равнодушен поглед. Като излязоха навън, Криста се разплака. И леля й изглеждаше доста разстроена, за какво им бе притрябвало това глупаво и безсмислено посещение.
— Хайде, не плачи! — каза тя. — Не плачи, за да не почна и аз.