— Като влезете в Карлово, лесно ще ви упътят. Най-важното — не се плашете, навярно няма нищо страшно. Пък и Криста веднага ще се успокои, като разбере, че ще дойдете… С какво ще тръгнете, с влака ли?
— Не, с колата на вуйчо… Но поговорете с лекаря, моля ви се… Той може да я успокои само с няколко думи…
— Оставете го тоя лекар! — каза с досада Юлияна. — Не бях виждала досега като него. По-лесно ще му извадиш сливиците от гърлото, отколкото да изтръгнеш оттам някоя дума. Добре, че сестрата е приказлива…
След малко Сашо затвори телефона и облече бързо сакото си. Първоначалният страх като че ли бе отстъпил място на нелепото чувство за справедливо възмездие. Така е, като не слуша! Така е, като бяга от операционните зали! Така е, като се пръждоса чак някъде си, за да се скрие от него! Друго щеше да бъде, ако го беше послушала… И ето сега!
Сашо не усети как изхвръкна навън. И инстинктивно се огледа за кола. Наистина един фолксваген с цвят на доматена салца тъкмо се беше отправил към изхода. Сашо несъзнателно вдигна ръка, И в следния миг беше готов да се прати по дяволите. Защото колата стреснато спря, на малкото прозорче се показа вежливото лице на Азманов.
— Кажете, колега?
Всъщност не беше кой знае какво, те се срещаха и поздравяваха по коридорите. И при тия срещи и двамата приличаха на намазани палачинки.
— Знаете ли къде живее академикът? — попита Сашо.
— Може ли да не знам.
— Ами ако ви е на път…
— Всичко ми е на път — отвърна все така вежливо Азманов. — Качете се…
Азманов му отвори предната врата, нямаше как, трябваше да седне при него. Добре регулираната кола бръмна едва забележимо и потегли. Но главата на младежа бе съвсем празна, а може би, като всеки възпитан човек, трябваше да каже няколко думи, И точно в тоя миг нещо като че ли го боцна отзад.
— Станала е някаква катастрофа с вашата племенница…
— Аз нямам племенница — прекъсна го вежливо Азманов.
— Да, разбира се, щом нямате брат…
Но Азманов сякаш не го чу и попита с подчертано равнодушие:
— Надявам се, че не е сериозно?
— Не е. И все пак налага се да замина… Та ми трябва колата на вуйчо.
— Да, разбирам ви, без вуйчо накъде? — усмихна се благоразположено Азманов. — Но вие сте умен и ловък младеж. Бихте могли да се справите и без него.
Сашо замълча. Ама пък идиотски рефлекс — да се набута точно в колата му. По принцип той не правеше такива грешки, вниманието му бе винаги будно. Навярно Криста го бе извела от равновесие или тая — третата мишка. Някаква карфица проблясваше върху връзката на Азманов, много старомодно, разбира се. Всички кариеристи са малко старомодни — колко по-лесно е да вървиш напред със собствените си сили. Особено в тоя доста бездарен свят, в който живееха. Защото, за да бъдеш добър кариерист, се искат талант и способности, както за всяка друга работа. Азманов връхлетя с колата си върху някакви гълъби, които едва се разлетяха изпод гумите му, И да бъдеш безскрупулен не е модерно, най-модерна е сега мимикрпята на хамелеона.
Азманов го изтърси съвсем безпогрешно пред входа на вуйчо му. Естествено — един заговорник трябва да знае всичко. Със своите старомодни маниери, кой го знае, можеше да опре до плаща и до кинжала. Сашо благодари набързо и литна нагоре по стълбите. Но скоро трябваше да намали хода, за да размисли. Не е учтиво, разбира се, да почне с Криста, трябва да му спомене преди това за белите мишки. Внимателно, разбира се, без никакъв коментар, И главното — да не издаде страховете им. И наистина вуйчо му прие много спокойно новината, в тона му не се чувствуваше никаква загриженост.
— Ами така е — усмихна се той. — Научните опити приличат на лов на пъдпъдъци, Макар че много знаете вие какво е лов и какво са пъдпъдъци. Пъдпъдъкът или го улучваш с десет сачми, или с нито една.
Й Сашо се усмихна, макар и малко насила.
— Вуйчо, нищо ли не те безпокои в тая история?
— В смисъл?
— Ами ако измрат изведнъж всички мишки? Какво ще означава това? Навярно, че катализаторът е канцерогенен. Или ти изключваш тая възможност?
— Не я изключвам. Но и не вярвам в нея… Природата наистина не е безпогрешна, мойто момче. Й въпреки това е съвършена.
— Макар че не разполага със собствен ум? — Младежът се засмя.
— Имено поради това. Ум е нужен само на тоя, който не притежава всички възможности. Нужен му е, за да подбере една от вероятностите като най-възможна истина… А защо е нужно това на природата?… Тя си проверява всички възможности и тогава взима решение.
Младежът се почеса притеснено.
— Да, сигурно е така — каза той. — Но на събранието май друго говореше.
— Нямам тия навици! — каза обидено академикът. — На събранието казах, че нарушавайки законите на природата, човек рискува собственото си съществуване. То е вече съвсем друга работа.