Вуйчо му много повече се развълнува от новината за катастрофата. Той я изслуша с такова напрежение, сякаш се бе случило нещо съдбоносно, Младежът сериозно се озадачи. Защо наистина взимаше така сериозно цялата тая история, която с нищо не го засягаше? В края на краищата това глупаво момиче не му беше никаква дъщеря.
— Но леля и беше категорична! — каза младежът. — Катастрофата не е била нищо особено… А що се отнася до аборта…
— Чакай! — прекъсна го вуйчо му.
Той взе телефона на някакъв познат гинеколог и му разказа доста подробно какво се бе случило. Слуша дълго, после благодари и затвори телефона.
— Май че няма нищо опасно! — каза Урумов неуверено. — Зависи, разбира се, и от лекаря, който е извършил кюртажа. Но мога да ти кажа по принцип, че мълчаливите лекари са по-добри от бъбривите. Твоят дядо например беше един от най-гордите мълчаливци в града. И в същото време — отличен лекар.
— Значи, всичко е наред! — каза младежът. — Ако случайно се обади майка й — нито дума!… Лелята специално ме предупреди. Изглежда, че в това семейство само тя е човек намясто — всички други са със заешки сърца.
Урумов се понамръщи.
— Майка й просто много я обича! — каза той сдържано. — Това е всичко. Хайде, тръгвай тогава, щом си решил! Имаш ли пари?
— Мисля, че имам…
— Мислиш!… Вземи повече за всеки случай, всичко става на тоя свят.
И той му наброи пет нови десетачки, от тия — академичните.
— Вуйчо, много те моля да не ме издадеш пред Аврамов. Все едно че от него си чул. Колко му е — един съвсем дребен етюд!…
— Дребен, дребен, но трябва опит в тия неща!… И да ми се обадиш още сутринта. Най-лошото е да стои човек в неизвестност!
След четвърт час старият таунус вече препускаше по магистралата. Отдавна не беше карал кола, скоростта му бе приятна и го увличаше. Просто през ум не му минаваше, че ще я намери бледа, обезкръвена, измъчена. Не искаше дори да мисли за това. Никога не се бе отличавал с някакво особено въображение, И изобщо има ли смисъл да си съчиняваш разни глупости, когато можеш да видиш истината с очите си, Дори не бе попитал каква е катастрофата. Женска работа — лавнало е куче срещу колата, тя е отклонила кормилото и хайде в канавката. Обикновено така се получават леки контузии.
Навярно ужасно би се смаял, ако можеше да погледне през очите на момичето от „Петрол“, То дори не успя да гъкне, така светкавично се развиха събитията. Самосвалът просто прегази задника на колата и я понесе със себе си. Но на завойчето ладата излетя вдясно, превъртя се около себе си, после като по чудо отново застана върху четирите си колела. Някакъв мотоциклетист, който по това време си помпаше гумата, изобщо не разбра какво е станало. Само чу страхотния трясък и когато се престраши да погледне, двете се бяха спрели една срещу друга, сякаш и те не вярваха в това, което току-що се беше случило.
Първа се съвзе, разбира се, Юлияна. Докато колата се премяташе, тя мислеше, че лети срещу смъртта. Беше така изненадана, че дори не успя да се изплаши като хората. И ето че отново стоеше неподвижна на колелата си, светът около нея бе спокоен, светъл и ясен, както винаги. Не усещаше никаква болка. Дори страх не усещаше, страхът още не бе проникнал в нея. Първата й мисъл бе да погледне момичето. Криста все тъй си седеше до нея, дори драскотинка нямаше по лицето й, макар че предното стъкло се бе разсипало едва ли не на прах. Тя втренчено гледаше пред себе си, лицето й бе смъртно бледо.
— Какво ти е? — запита Юлияна дрезгаво, — Здрава ли си?
Ама пък въпрос — как нямаше да бъде здрава, като си седеше преспокойно на задника. Но не беше на себе си, макар че се обърна и я погледна право в лицето. Юлияна никога през живота си не бе виждала такъв обезумял поглед. В него като че ли нямаше ни капчица свяст.
— Какво ти е, Криста? — тоя път съвсем уплашено се обади леля й. — Кажи нещо, мойто момиче?
Но Криста като че ли нито я виждаше, нито я чуваше, сякаш внезапно бе загубила сетивата си. А дали наистина не ги бе загубила? Юлияна едва не припадна при тая мисъл. Започна да я опипва трескаво — не, цяло си беше момичето. Защо не й отговаряше? Защо я гледаше все тъй с подивели очи? Първата думичка, която с мъка успя да произнесе, беше „не“. Юлияна я прегръщаше, целуваше бледото й лице и питаше: „Какво ти е, мойто момиче? Боли ли те нещо?“ Най-после Криста успя да каже: „не“.
Първа пристигна една служебна волга от Казанлък. С нея пътуваше някакъв заводски директор, неин далечен роднина, с когото се познаваха, И той се изплаши не на шега, с мъка успя да изтръгне Криста от ужасената й прегръдка.