— Знаете ли — каза Мария, — вчера толкова малко ходихме, а се чувствувам цялата разглобена.
— Тъй ли? — учуди се той. — Мене ми няма нищо!
— Ето видите ли? — каза тя зарадвана, сякаш очакваше точно това да чуе.
— И това не е от ходенето, разбира се. А дето висяхте половин час на опашката.
Тя се засмя, тоя път съвсем непринудено.
— Да, но пък кюфтетата бяха много хубави. И днеска си мислех за тях. И просто се чувствувам сита, честна дума ви казвам.
— Да не сте вечеряли? — попита той подозрително.
— Как тъй — като сте ме поканили на вечеря.
— Може да сте забравили.
Тя го погледна някак особено.
— Никога нищо не забравям. Може би това ми е най-лошото.
Да, трябваше да му го каже, беше си го заслужил. Най-добре да се промени веднага темата.
— Всъщност вие къде се храните? На стол ли?
— Как така на стол, нали трябва да готвя и на Христина.
— Ами например днеска какво си сготвихте? За обед, искам да кажа?
Тя се усмихна.
— Картофи на фурна.
Може би трябваше да каже — постни картофи на фурна. И да добави, че ги е отнесла сама на кварталната фурничка, тъй като нямаха електрическа печка.
— Надявам се, че всичко това се е смляло порядъчно — усмихна се за пръв път академикът.
— Защо? Къде ще ме водите?
— В едно хубаво ханче. Но не е много далече, почти в София.
Лицето й внезапно потъмня, ситни бръчици покриха челото, което досега бе виждал винаги гладко.
— Не биваше — каза тя. — Прекалено е.
— Защо да е прекалено?
— Сам разбирате защо?
— Но там наистина по-малко рискувате! — каза той убедено. — Там ходят главно разни директори със секретарките си. И някой и друг чужденец за камуфлаж.
— Толкова по-лошо! — каза тя. — Предпочитам някъде другаде. Където всъщност ходят по-скромни хора.
— Но аз съм ангажирал масата!
Мария се замисли за миг.
— Е, по дяволите — каза тя с някакъв нов глас, неочакван и чужд, сякаш не беше нейният. — Ами да вървим тогава.
И стана веднага, лека и пъргава, в малко клошираната си корава синя рокля. Колата ги чакаше, разбира се. Зад прашното стъкло Трифон все още сричаше полугласно своите малки обявления. И тъкмо размишляваше за някакъв сешоар — за какво всъщност би могъл да му послужи, като имаше само няколко косъма по плоската си като дъно на тиган професорска глава. Когато двамата наближиха, Трифон доста нахално се зазяпа в дамата му. По всичко изглеждаше, че напълно я одобри. Те се настаниха отзад, Урумов каза:
— В ханчето!
Там бяха още по светло. Урумов освободи колата до единайсет часа, после влязоха в прочутото ханче на грешниците. Стори им се, че вътре е по-тъмно, отколкото вън, макар че бяха запалили светлините си, повечето цветни и засенчени. Както се следва, бяха запазили за академика добра маса, доста уединена. Цялото заведение бе в битов стил, неизвестно какъв, грамадни свещи ронеха мътни стеаринови сълзи по железните свещници. Веднага пристигна келнерът, препоръча им морски лефер, печен на керемида. Урумов го погледна недоверчиво.
— Истински, пресен лефер? — попита той.
— Господин професоре, нямаме точни сведения кога е починал — пошегува се доста успешно келнерът. — Но вие знаете, леферът е царят на рибите… Не го сервираме всякога и всекиму.
— А имате ли и някакво подобно вино?… Дето не всякога и всекиму?
Келнерът го погледна колебливо, явно се страхуваше да обещае.
— Имаме нещо подобно… Бял станимашки мавруд. Но не ви обещавам.
Когато келнерът си отиде, Мария каза:
— Имайте предвид, че аз не пия вино.
— И аз не пия — усмихна се академикът. — Но белият мавруд се среща по-рядко от бялата врана. Почти колкото бялата лястовица.
— Да, бива ви за рекламен агент — каза тя. — Но ще ви призная, че не съм пила капка вино от сватбата си. И не просто от добродетелност. Алкохолът ме прави тъжна, винаги се разплаквам. Като между впрочем на сватбата.
— Това е било само лошо предчувствие — пошегува се академикът. — Но ще трябва все пак малко да ми помогнете. Ще се изложа пред Трифон, ако изпия тая бутилка сам.
И Мария наистина изпълни заканата си. Като изпи как да е една чашка от силното бяло вино, ароматно и малко сладко на вкус, очите й веднага се напълниха със сълзи. Тя ги изтри едва ли не уплашено, опита се да се засмее.
— Ето, виждате ли!
— Няма нищо страшно — отвърна академикът. — Тука е доста тъмно, можете спокойно да си поплачете.
И в тоя миг се случи нещо съвсем неочаквано — над тях внезапно се изсипа порой от звуци, толкова чисти и ясни, че и двамата трепнаха. Без да погледне, Урумов знаеше, че цимбалистът опитва инструмента си. И наистина циганите оркестранти бяха вече заели местата си. Паетите на диригента блестяха меко на слабата светлина, косите им лъщяха като намазани. Точно в тоя миг пуснаха разноцветните рефлектори, сега белите им ръкави изведнъж станаха фосфорнозеленикави. Урумов внезапно си припомни отдавна забравеното ресторантче в Буда, високия мършав цимбалист, влюбената двойка на съседната маса, която му се бе видяла толкова жалка в своята закъсняла нежност. Той усети, че изтръпва, хвърли бърз поглед около себе си. Не, никой не ги гледаше — ни насмешливо, ни дори подозрително. А при това оня унил унгарец, с кривия нос, е бил навярно с пет-шест години по-млад от него. Защо му се е видял толкова безпомощен и смешен? Защо сега не можеше да се познае, дори да си представи себе си в оня вид?