— Тогава защо идвате? — запита той.
— Защото съм човек! — възкликна тя. — Защото искам!
И внезапно заплака. Навярно сълзите бяха облели лицето й, но той не ги виждаше, тъй като веднага бе обърнала глава към стената. Само раменете й едва забележимо потрепваха.
— Успокойте се! — помоли я той тихичко.
— Прощавайте, аз не обвинявам вас — заговори тя отново, след като избърса сълзите си. — Преди всичко Сашо е момче. И в края на краищата не ви е син. Но аз съм майка! Разбирате ли какво значи майка?
— Разбирам — отвърна той, макар че не разбираше.
— Тъй че много ви моля, не бива да ме търсите повече… В никакъв случай. Защото, ако ме поканите — навярно аз пак ще дойда… Не ме карайте да се чувствувам престъпница… Трябва истински да ме разберете.
Урумов не отвърна. Не знаеше какво да отвърне. Чувствуваше се безпомощен и объркан, чувствуваше се слаб. Знаеше само, че нищо не трябва да обещава, не биваше. Помогна му и келнерът, който точно в тоя момент се изправи край тях.
— Не ви ли хареса рибата?
Леферите наистина едва бяха докоснати.
— Оказа се, че и двамата не сме рибари — отвърна той и се учуди колко естествено прозвуча гласът му. — Донесете ни нещо по-простичко.
— Домашни наденички, например?… Тука си ги приготвяме.
— Добре — кимна той.
Не, не приличаше на оня нещастен унгарец, колкото и да се чувствуваше безпомощен в тоя миг. Безпомощен, но не безнадежден. Слаб, но не и безсилен. В края на краищата като че ли победата беше много по-голяма от поражението. Той бе погледнал в нея — за пръв път, откакто се познаваха. И бе видял там достатъчно.
И точно в тоя миг засвириха „Солвейг“. Диригентът се бе обърнал към него и му се поклони заедно с цигулката си. Сега лицето му бе зелено и паетите просветваха като зелени звезди. И веднага след това видя стреснат певицата. Беше едра, малко кокалеста, по нещо неуловимо напомняше покойната му жена. Може би по очите си, гримирани и неподвижни като очи от паунова опашка — кръгли и атлазенозеленикави. Може би поради отражението на рефлектора, който бе направил лицето й почти мъртвешко. Тя изчака такта, после отвори красивите си устни и запя. Кога го свърши, само те двамата не ръкопляскаха, макар че именно той бе поръчал песента.
Едва сега академикът забеляза, че ресторантът е пълен — не само с хора, но и с цигарен дим, който свещите бяха безпомощни да изгълтат. Приличаше горе-долу на това, което Сашо му бе подсказал: някакви мъже с набити вратове и тлъсти плешки, някакви западни кастрати, които го отвращаваха с меките си подпухнали лица; най-притеснени му се виждаха преводачките, които се чудеха как да смекчават грубите шеги и двусмислици на шефовете си. Той вдигна малко отвратен погледа си от тая гледка. Келнерът им донесе наденичките. Като събра в шепа всичките си налични сили, Урумов отново проговори:
— Знаете ли какво ще ви кажа?… Нарежете наденичките на по-дребни парчета. След това аз ще ги завия във вестника и ще ги пъхна в джоба си.
— Защо, куче ли имате?
Гласът я издаваше, че е съвършено разстроена много повече от самия него.
— Нямам куче… Но не искам да ставаме за смях пред келнера с нашето недокоснато ядене.
— Добре, ще се помъча да го изям — каза тя тихо.
Наистина се насили. Яденето й вървеше много трудно, едва преглъщаше хапките с пресъхналото си гърло. Размениха много малко думи до края на вечерта. Накрая Урумов щедро се разплати с келнера и оркестъра и те излязоха. Навън бе излязъл слаб, доста хладничък вятър, който изведнъж бе обърнал времето. Въздухът му се стори кристален, планината сякаш бе наедряла пред очите им, гирляндите от светлини в нейното подножие сега блестяха като съзвездия. Трифон бе дошъл и ги чакаше. И по пътя не проговориха нищо освен безлични, нищо не означаващи думи. Урумов нито ги чакаше, нито ги искаше. Защото му бяха съвсем достатъчни тия, които му бе казала в ресторанта: „Защото съм човек! Защото искам!“ Тая вечер нищо повече не му бе нужно. А утре или след месец, или след година и другите неща може би щяха да се поправят. Защото той знаеше това, което тя не знаеше. И което нямаше право да й каже: детето, което ги свързваше, и разделяше, нероденото дете бе мъртво.
14
На другата сутрин академикът се насили да поработи. Не заради самата работа, разбира се, а просто да убие времето, докато чака. А той чакаше да му се обади Сашо, смътно чувствуваше, че всяка новина оттам може да има съдбоносно значение. Но Сашо мълчеше, телефонът не се обаждаше.
До обед изобщо не позвъня, сякаш хората го бяха забравили. Само сестра му шумолеше из апартамента. Макар че се срещнаха няколко пъти в кухнята и из хола, те не си проговориха, дори не се погледнаха. На Урумов му тежеше техния последен разговор, чувствуваше се гузен може би. Пък и Ангелина имаше свои грижи, които с никой не можеше да сподели. Тя виждаше много добре, че нейният брат се е запътил нанякъде — и се бе запътил като момче, така несвястно бе потънал в тая история. Тъй беше, усещаше го дълбоко в сърцето си. Тя се радваше донякъде, но повече се тревожеше. И за него се тревожеше, пък и за себе си. Сякаш се бе родила отново след смъртта на жена му. Имаше за кого да се грижи, тичаше по покупки, готвеше. Наистина и преди това се грижеше за сина си. Но като че ли малко бе изстинал от сърцето й този неблагодарник.