Работи, докато се мръкна и стаята се напълни с вечерен здрач. Сега беше много по-хладно, но затова пък се чувствуваше уморен. Беше написал редове, които никой преди него не бе писал на тоя свят; неща, които само той знаеше; навярно скоро щеше да ги види с очите си. Но стига за днес. Утре трябва да препише всичко на стария „Ремингтон“ и да го прибере в папката. Когато дойде Уитлоу, всичките му материали трябва да бъдат съвсем готови.
Но вечерта той усети как мъката започна отново да се събира в сърцето му. Нещата като че ли не бяха съвсем такива, каквито ги виждаше снощи. Има разлика между съществуване и присъствие и тая разлика се нарича със старата безвкусна дума копнеж. Като че ли белите коне го подтикваха натам — тоя, който бе вдигнал към небето живите си изящни ноздри. И другият, който бе обърнал глава, може би защото бе уплашен или не му стигаха сили. Но все пак те бяха заедно. А той бе сам. И това никак не бе случайно. Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си. Макар и не съвсем, макар и с капка надежда. Ето от тая нищожна малка капчица никога не може да се избави. Защото тя съдържаше в себе си и неговият живот, и неговата присъда.
Към десет часа той премина с натежало сърце в хола. Защо да лъже себе си, че иска да отвори телевизора? Не иска да отвори телевизора, иска да вдигне слушалката. Толкова просто и леко е това действие и толкова достъпно дори за най-безпомощните и най-слабите. Да, за тях особено. Той седеше в удобното кресло и гледаше с помрачено сърце черния телефон, свит като котка на старинната масичка. Не, няма да вдигне слушалката. Сега вече беше напълно сигурен. Няма значение дали човек е слаб, или силен. Само по себе си достойнството е и сила, и затвор едновременно.
Той се събуди рано на другата сутрин и някак жадно се залови за работа. Работи тъй, докато при него дойде Аврамов. Не стана нужда да играе етюди, нямаше кой да им обърне внимание. Аврамов й без това изглеждаше задъхан и развълнуван, разказа му набързо една своя нова идея не за механично, а за биохимично почистване на материала — „до абсолютните сто процента“, както се изрази той. И едва тогава по-насъбра кураж да му каже за белите мишки. Слава богу, бяха умрели само три, всички други си живееха съвсем порядъчно. Хванаха се и двамата за това, говориха близо два часа. Но тоя път Урумов не беше нито разтревожен, нито подтиснат, Той беше изпълнен с надежди.
— Струва ми се, че и Уитлоу знае нещичко по тоя въпрос — каза Урумов. — На няколко пъти споменава, че в бъдеще може да се разчита на чисти материали.
— Мислите ли? — попита Аврамов неприятно изненадан.
— Това е само мое предположение — отвърна Урумов, малко стреснат от тона му. — Докато твоето е факт, и то поразителен! Главно с простотата си!
— Да, прав сте — каза Аврамов доста унило. — Той е голям учен, сигурно тая проста мисъл, както казахте, отдавна му е минала през ума.
Урумов съвсем го съжали.
— Навярно има предвид новата центрофуга — каза той. — Защото в писмото си не намеква за нищо друго.
Лицето на Аврамов леко се проясни. И тъкмо се готвеше да отвърне нещо, и телефонът неочаквано позвъни. Все още със зашеметена от мисли глава, академикът вдигна слушалката.
Беше Сашо. Гласът му звучеше много ясно, макар и малко смутено и гузно.
— Обаждам ти се от Казанлък, вуйчо… Ето една хубава новина за теб. Тая сутрин ние се оженихме с Криста… Искам да кажа, че сключихме граждански брак.
— Защо така внезапно? — запита академикът.
Навярно Сашо се бе стреснал от тона му, който можеше да мине и за съвсем равнодушен. Навярно бе очаквал вуйчо му да подскочи от радост.
— Знам ли защо? — отвърна той малко объркан. — Просто сутринта ни дойде тая идиотска мисъл. И в единайсет часа вече всичко беше готово. Аз трябваше да направя нещо за нея, вуйчо… След като й причиних толкова горчивини и страдания.
— Само за това?
— Е, не, разбира се… Вуйчо, ти знаеш, че не бих могъл да намеря по-добра и по-мила жена от Криста.
— Много добре знам, разбира се! — отвърна академикът със съвършено естествен глас. — Но дали ти знаеш, че това за теб ще бъде завинаги.
— Не е честно, вуйчо! — каза шеговито младежът, — Да ме плашиш така точно в деня на сватбата.
И той се засмя в слушалката, но както се стори на Урумов, малко пресилено.
— Аз не се шегувам, мойто момче… Ти трябва да го знаеш много добре. И от самото начало.
— Знам, вуйчо.
— И какво знаеш? — попита той малко нетърпеливо.
— Знам, че тя е слаба. И не би могла да понесе тежки удари.