— Моят племенник не е никакъв бърборко! — каза твърдо той. — А един изключително талантлив млад учен.
— Какъв учен? Хайде холан! Някакво момче — зряло-недозряло… И не разбирам защо ми разказвате тия неща!… Дори да са верни! Искате да поема аз моралната отговорност? Ако е само това — нямам нищо против. Но не бива да дрънкате никъде подобни глупости! Ако наистина уважавате труда си! Иначе само ще компрометирате една научна истина, която и без това няма кой знае колко приятели.
Урумов усети как изведнъж му олекна — той просто бе видял пътя. Сега нямаше да бъде толкова трудно и да прехвърли мост над внезапната пукнатина.
— Професор Спасов, мисля, че грешно сте ме разбрали. Та аз наистина не съм тръгнал да бия барабан на площада.
— Ами тогава защо? — попита умолително Спасов.
— Нима не разбирате? Аз нямам морално право да крия повече тая истина. Оставам всичко на вашата съвест. Вие сам ще прецените дали трябва да я споделите с някого!… И кога!…
— Никога! — заяви решително Спасов.
— Така си мислите сега!… Защото не вярвате в това откритие. Но когато то стане факт, който ще разтърси целия свят, вие ще разберете, че сте длъжник на истината. Но това не е най-важното, разбира се. Тая истина аз спокойно можех да споделя с хартията и да я скрепя със собствения си подпис. Всъщност друго ме доведе при вас.
— Но кое, моля ви се! — възкликна отчаяно Спасов.
— Ето сега ще разберете. Вие виждате — аз съм възрастен човек. И какво ще стане с моето дело, ако аз внезапно умра?
Спасов отново се начумери.
— Глупости! — каза той.
— Не са глупости! — възрази академикът тоя път много по-меко. — Ако вие знаете, че някъде има закопано имане, ще кажете това на някой съвсем доверен човек или поне на жена си. Всичко става на тоя свят, като изляза оттук, може кола да ме прегази. Тогава кой ще каже истината на света? Уитлоу? Та засега той е едва в нейното преддверие и търси нашата помощ. Разказах ви цялата тая история главно, за да разберете, че моят племенник е единственият човек, който познава най-дълбоко и най-пълно проблемите, с които съм се занимавал досега. Или по-точно, колективът Аврамов — Илиев, макар че според мен момчето знае повече и ще стигне по-далече. Те вече работят заедно и имат някои поразителни резултати. Уитлоу има какво да чуе от тях!
— Уитлоу ще разговаря само с вас! — каза твърдо Спасов. — И с никого другиго.
Академикът отново погледна неговите неспокойни пухкави ръце. Какво би могъл да удържи с тях? Нищо!… Освен ако самите събития не го стреснат достатъчно. Или пък сам той — сега!
— Разбира се, че с мен! — отвърна Урумов твърдо. — Но тук става дума за предвидливост. А това качество, изглежда, че ви липсва, другарю Спасов. Другите може и да не са ви казвали, затова ще ви го кажа аз, с цялата отговорност на моята възраст и звание. Вие сте добър математик, но лош администратор, другарю професор! С вашето ръководство сте забатачили доста от своите работи. Навярно и нашият институт щеше да пострада, но, слава богу, в момента е в добри ръце…
Спасов, който слушаше намръщен, се обади троснато:
— А по чие предложение? Искате ли да ви покажа документи?
И той започна да рови нервно и трескаво из бюрото си.
— Нищо, вярвам ви — каза уморено Урумов. — Изслушайте ме докрай, пък правете, каквото знаете. Ако стане нещо с мен, не бива да се осуети визитата на Уитлоу. Той е изключителен биохимик, без него трудно ще минем. Запомнете това, нека то да бъде вашето изкупление за неприятностите, които ми причинихте. И които, както виждам, сам искате да поправите.
Спасов сякаш не го чу, гледаше го някак втренчено и загрижено.
— Но какво става с вас?… Да нямате някакви натрапчиви фобии!
— Нищо освен най-обикновена предвидливост! — отвърна сухо академикът.
Когато Урумов тръгна към дома си, денят бе превалил. И макар да се движеше сега по много по-сенчести и прохладни улици, усещаше как силите му отпадат. На два пъти му се беше сторило, че гореща вълна минава през лицето му, леко го избиваше пот. Особено се измори, докато се изкачи до етажа си, няколко пъти спира да почива на жилищните площадки. Най-добре е, разбира се, да се обади на професор Пухлев, те са стари приятели, професорът ще направи, което е нужно. Но защо? Ето тая мисъл го измъчваше, защо наистина? Апартаментът беше много горещ, слънцето заливаше стените му, кабинетът му издаваше лош, прашен мирис на стари книги. Той отвори прозорците му и задните прозорци на хола, които бяха северни, остави открита междинната врата. Веднага се образува слабо течение, той усети, че вътре се разхлади. Краката му вече съвсем не го държаха, все още трепереха от безконечното изкачване по стълбите.