Той приседна на кушетката. Много му се искаше да премести двете възглавници зад гърба си, но чувствуваше, че няма да му достигнат сили. Нищо, ще поседи така, после ще си полегне — завинаги може би. И изведнъж погледът му потъна в синевата на картината. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. Той усещаше дишането им, лекото им пръхтене, докато се спускаха по стръмнината. Виждаше гърбовете им, които леко се тръскаха, виждаше белите връхчета на ушите им. И сега бягаха като насън, не се чуваше нито тропот на копита, ни звън, както в оная призрачна нощ. Не се чуваше дори глухият звън на железните шини. И беше съвсем сам в тая страшна кола, около него нямаше никой. Не усещаше дори майка си, сякаш се бе разтворила в хладината на нощта. Струваше му се, че цяла вечност се спуска по тая безкрайна стръмнина. Не знаеше вече накъде пътува, може би към нищото. А може би към светлите, огрени от луната полета, към селата, потънали в мрачина. Но и тия полета като че ли бяха съвсем мъртви, не се дочуваше дори тихото шумолене на реките. Изведнъж го достраша, искаше да излезе от картината, а не можеше, тя го бе погълнала целия.
Той не знаеше, че ако остане тъй — неподвижен, — ще се спаси. Но той се беше изплашил вече от безкрайната тъмна и хладна нощ, искаше да се върне при себе си. И наистина се върна, макар и с усилие. Сега картината бе отново далече от него, виждаше я леко замъглена върху стената. Поиска да свали обувките си, да си поотпусне краката, да полегне, да се успокои. Наведе се, разхлаби връзките, сне бавно обувките, без да си помогне с ръце. След това въздъхна с облекчение и се изправи. В същия миг сърцето му сякаш се пръсна — така лекичко и безшумно, както се пукат след дъжд прозрачните водни мехурчета. И той мигновено осъзна, че това е краят.
Да, наистина това беше краят. В първия миг почувствува само острия пристъп на безнадеждност — горчиво и страшно чувство, което нямаше граници. Това трая само едно мигновение може би, нямаше усещане за време. Навярно бе паднал на леглото, виждаше само корниза на прозореца и част от тавана. Но защо все още имаше съзнание за това, което го окръжаваше? Е да, разбира се, мозъкът навярно е още жив, съзнанието работи. И сега той забрави всичко друго, ученият продължаваше да наблюдава без дъх великото и страшно чудо на смъртта. Но и това като че ли трая само мигове. Всичко около него бързо помрачняваше, губеше цветовете и контурите си. Примесиха се и някакви други неясни и деформирани образи, които не разбираше. Изведнъж видя съвсем отблизо кръглата закачалка в „Алказар“, гълъбовите пелерини на офицерите, емайлираните кокарди, бомбетата; видя пристава в синя униформа, разцепен като с удар на сабя, безок и страшен; видя нея. И с последните останки на своето гаснещо съзнание, той разбра, че всичко, което се бе случило от оная късна вечер досега, е било безкрайно разтегнат миг на самоизмама и надежди.
На другата сутрин сестра му го намери така — неестествено проснат, с подвит на стената врат, сух, вкочанен, безчувствен. На пръв поглед посивялото лице изглеждаше съвсем спокойно. И само родната му сестра повече усети, отколкото видя израза на горчива мъка, който все повече бледнееше и чезнеше, сякаш само нея бе чакал, за да се прости с всичко. И когато най-сетне дойде лекарят, лицето му бе все така безжизнено спокойно и чисто като вечността.
15
Домът на покойниците като че ли бе изпълнен до последен предел. Въпреки горещия летен ден имаше много тъмни костюми, много вратовръзки, много натъжени лица, много представители на висши учреждения и институти. Макар да бе така дълбоко наранена, Ангелина наблюдаваше със сухи, строги очи всичко, дори най-малките подробности. Тя знаеше, че това ще й остане като единствено упование и благодарност, когато дойде и нейният ден. Беше нещастна, но и удовлетворена в същото време, отчаяна, но и горда от това, което виждаше, скръбна и радостна. Досега никой от Урумовците не бе погребван така достойно, така многолюдно и тържествено, с толкова много цветя и венци, е толкова хубави некролози, които предната нощ бе чела едва ли не до сутринта. То беше много, много повече от всичко, което бе очаквала, макар че нямаше кадилници и хоругви не проблясваха с овехтялото си злато патрахилите на поповете. Много й липсваха свещите и тъжната миризма на тамяна, това я подтискаше, но в същото време усещаше, че така скръбта е много по-истинска и естествена. Докато се редяха на безкрайна редица да й поднесат своите съболезнования, тя усещаше, че никога не е била на по-голяма почит в живота си. Много мъже бършеха сълзите си, докато се прощаваха с него. Един плачеше. И точно тая гледка — на плачещия възрастен мъж — не можаха да понесат нейните наранени и разпокъсани нерви и тя също заплака. Но бързо се съвзе. Не, нямаше време да се занимава със сълзите си. Сега трябваше да гледа вместо нещастния, все едно с неговите очи, за да отнесе всичко със себе си за последния ден. Сега дори и към него поглеждаше рядко. Пък и защо? Лежеше, сигурен и защитен, сред камара от цветя и сега наистина приличаше на мъртъв. Кокалчетата на бледите му ръце се бяха изострили, ноктите — обезцветили, лицето бе сухо, набръчкано, с дълбока восъчна безжизненост, като маска. Изобщо всичко в него изглеждаше нетленно, хладно и някак кухо, сякаш от живия човек бе останала само неговата слаба, беззащитна обвивка.